Чуждо време

Дните ми бели, бели и празни,
снежни къдели, мисли заразни...
Нощи самотни, влажни и кални,
звездна безпътица, мисли банални.

Моите щерки, нейде далече...
Кръстосват света, влюбени вече.
И люлки правят - и слънце пилеят...
Косите мои просто белеят.

Кучета бездомни лаят,
подир задомена тишина.
А часовникът отмерва краят
на последната в света злина.

Вятър във сърцето ми лудува,
аз лежа от себе си спасена.
И не знам защо, но ми се струва,
че нощта в очите си ще вдена.

Слънчева, лъчезарна,
ти я намери - взе я!
Дай Боже да ти е вярна,
колкото ти на нея!

Тя е за теб морето,
дето ти ще преплуваш.
Тя е всичко, което
щом си мен не сънуваш.

Тя е мило удобство,
никой няма да страда.
Тя е сладкото робство,
но е горчива награда.

Тя е сбъдната твоя мечта.
Тя е славеев глас.
Всичко това е тя -
но
останалото съм
АЗ.

Седмица

Седем нощи легнаха си тъмнокоси.
Седем синеоки дни изгряха.
И вихрушки седем - боси
тичаха под тъжната ми стряха.

Седем пъти молех се на бога.
Седем пъти в дявола се вричах.
Седем пъти лъгах се, че мога,
да живея без да те обичам.

Като лястовица

И пак започвам всичко отначало -
Летя за кал!
Издигам славки до небето,
крилата ми не са във бяло
и щастие не нося общо взето.

Колко е странно

Защо не падам!?
Нали останах всъщност без сила...
Колко е странно, защо не страдам?!
Нали ме лъже някой, че съм му мила.
Колко е странно? Защо не плача?!
Нали кръвта ми на сълзи стана
и от отровата синя на здрача,
съм безнадеждно, мъртво пияна.
Изпих я всичката, няма грешка
и на небето счупих стъклото.
Изгубих царства, спечелих пешка,
заспах с обувките на леглото.
Колко е странно, нали съм гладна,
а отминавам вечеря пищна.
На себе си съм досадна,
на кожата си излишна!
Как да избягам от дрипата стара
с раните тъй демоде...
Слизам на непозната гара...
Оглеждам се... Накъде?!
Колко е странно! Сърдечна киша!
Но съм трогателно делова,
решавам важно - Не ми се диша...
Е, и какво от това?!