Малки гари

Орешков рядко пишеше, но както повечето хора, обичаше писмата. Най-често получаваше от майка си.
Гъвкав повет вместо редове, ароматни думи от диви ябълки, боровинки вместо непокорни точки, имена от мек шепот, изписани по слух - нищо в света не можеше да се сравни с тези странни писма, които предизвикваха смях и сълзи едновременно. "Орешко, пишеше майка му, зима доде при нас плита дупечката, никуйняма пиша и на двамка ви? Пък снощи съубагни мириноста. Двенки шаренки идвамги отървах утстудъ. Само дядоти райчу, ниможада прискочи трапо камбаната би снощи пиянюу Поп..."
Писмата на майка си, свързани в пачка, Орешков пазеше в градската квартира под възглавницата. Щом понякога му докривееше, разгъваше пожълтелите листа от ученическа тетрадка, четеше ги от край до край и сякаш слушаше гласа на майка си, кадифено мек и ласкав...

"Малки гари"

И само на цветята говореше Велика като на деца. Стайни и градински, за сватби и погребения, снежнобели леандри, жълти ружи, цикламови бегонии, пъстри хризантеми, алени мушката, кадъндюлмя с червени мъхави топчета, босилек, чемшир, сакъзче, далчета...
Той, Драгия, макар да беше мек човек, не обичаше цветята. Все му пречеха на лехите с лук, домати, чесън. Где видеше китка, отскубваше я, хвърляше я на добитъка. Старата събираше подире му недосечените коренчета, вадеше скрито семе и подир месец-два, напук на Драгия, из градината лумваха алени, морави и жълти пламъци. И пак тръгваше мъжът ѝ да сече и скубе.
Помина се и две години след смъртта му цялата градина потъна в цвят, който заглуши люцерната, чесъна и боба. Китки избуяваха в саксии по прозорците, в чирепчета, дървени сандъчета, ръждиви консервени кутии; растяха жълтолики стръкчета в продънените му цървули, захвърлени на двора.
Сред цветята сядаше на пладне да похапне, там най-добре почиваше, сякаш с близки разговаряше.

"Чужд живот"

Къщата е твърде стара и прилича на дърво, изкорубено и попукано от тежестта на клоните. В потайните ъгли, с които е богата тя, живеят стогодишни дребни мравки. Понякога ситно заплетената върволица се обточва като червеникаво въже покрай стената, спуща се по дървеното стълбище, върви по чупките на стъпалата, достига външната врата, намира под прага мъничка пролука, забавя се, докато изтика от нея гнездото на осите, измъква се на тясната площадка и поспира за малко, разколебана и заслепена от прииждащата светлина; тънки нишки се разпридат от дебелото въже и с оживление потъват сред тревите.
Слепите стени на коридора, подпухнали от влагата, с тих шепот ронят люспи от мазилка. Шепнат стъпалата, шепнат дървените прагове, оглозгани от краката на минаващите. Шепнат вратите и прозорците, ръждивите пружини на леглата, столовете, кръстосани отдолу с тел, масивният бюфет с книжни цветя между стъкларията, масата с избелялата мушама, по която като лодки плават прогорени петна от ютия. Селски черги, тъкани от шарени парцали, покриват дъсчения под.

"Семейно огнище"