Ела и съдините

От тук нататък мога да измисля на мама какъвто искам живот. Каквато искам история. Мога да си играя със съдбата ѝ, с нея самата като с кукла за вуду магия. Мога да я въртя и премятам в трудни ситуации, в гърч от самота, безлюбовие и страхове, мога да пронизвам сърцето ѝ милиони пъти с детската си отмъстителна ръка. Мога да я направя и кралица. И богиня отново. Като в момичешка игра да преобличам тялото ѝ в красиви рокли, в парцалени дрипи, в магарешка кожа, в одежди от репей, в смъкнати от дворното плашило вехтории, после в дрехите на Пепеляшка, на Снежната царкиня, на онази с граховото зърно, на другата в шоколадовата къщурка, с голямата лопата и широко запалената пещ, с кокошите крака... Мога, но не искам.

Харесвам една част от него, друга ме отблъсква. Симпатиите и противностите се редуват, той е като раиран - бяло, черно, бяло, черно, и се забавлява сам със себе си като разлюлява плата.