Бялото се пере на деветдесет

Тя е безсмислица, утеха, която не ми помага. И не помага също "не се притеснявай", защото аз продължавам да се притеснявам и страхът е все още тук. Осезаем е и на моменти здраво нахлува в мен. Сама съм с него, защото не го споделят с мен, защото не ми го дават, защото не ми го признават. Иска ми се да кажат: "Разбира се, че те е страх. И нас ни е страх". Иска ми се да ми дадат право на страх, да го приемат, всички заедно да го споделим, да го укротим, овладеем и опитомим. Защото аз знам, че само това помага. Защото Урбан го знае и защото го знае моята лекарка. Те двамата казват: "Кого няма да го е страх?". И те двамата казват: "Да, от рак може и да се умре". Но те двамата са почти единствените. Единствените, които се осмеляват да прекрачат границата на ежедневните утехи, които са бързо успокоение само за тези, които ги изричат. Само за тях.

Понякога това се случва и тогава краката ми натежават. Тогава казвам: "Страх ме е, че ще умра". Или пък казвам: "Какво ще стане, ако не си отиде?". И тогава останалите, почти всички останали, винаги казват бързо: "Не говори така!". Или пък казват: "Разбира се, че ще си отиде, ще оздравееш, само бъди силна".
Трудно ми е да слушам тези изречения без съдържание. Знам, че искат да ме успокоят, но какво означават тези думи без значение? Какво означава да бъдеш силен? Какво изобщо е това? И какво ще стане, ако нямам достатъчно от тяхната сила? Може би само това, че се страхувам, означава, че съм без сила? Няма ли да оздравея, ако понякога ме е страх?
Знам, че ми желаят доброто, знам също, че чувам тези успокоения само защото нямат смелост да кажат истината , защото с истината разговорът става сложен. Защото единствената истина е, че никой не знае какво ще стане с мен, защото единствената истина е, че техният страх пред несигурността е твърде голям и твърде силен за искреността и затова това преструване е най-лесният път.
Единственият, първият, най-удобният избор. Но "ще оздравееш" за мен е лъжа.