Нов сън за щастие

Кросно златисто, ручеят тече!...
Като совалка раче го тъче.

Благочестива селска тишина!...
Замрели под крилце са всички трели.
И вишните напомнят, до една,
на църквици с кубета побелели.

Към притвора им щом пристъпиш бос,
там горе, през разтрога, все ще мернеш
как в черно расо някой дребен кос
проточва свойта тъничка вечерня.

А крехки сме като кибритените клечки -
главите пламнат ли - и въглени сме целите.

След дъжд и да изгреят две дъги,
те пак са само веждите на бялото. Гримирани.

Минути само взорът ни щастлив е
и мислите-разколници го грабват.
А този свят недрата си разкрива
едва когато ти му се зарадваш.

Тогаз избухва тишината, скрита
под всеки дремещ лист, венче и чашка.
И да разбираш пеперудите, които -
летейки над земята - ръкопляскат.

Подобно купчина от пръст
нощта внезапно ни затрупва.
Дълбоко, в глината ѝ гъста,
ний търсим през съня пролука.

И проходи дълбаем всяка
минута - да допрем телата си.
Като къртици, победили мрака
със слепотата си.

Страхувам се, че двете ми ръце,
като гнездо, ти утре ще напуснеш.