Здрач

Той се поколеба. Не както един мъж би се поколебал преди да целуне жена, за да прецени реакцията й, за да провери как ще бъде приет. Или пък колебание, целящо да удължи мига, онзи съвършен миг на очакване, който понякога е по-хубав от самата целувка.

И така лъвът се влюбил в агнето.
Какво глупаво агне.
Какъв извратен, мазохистичен лъв...

Аз съм най-съвършеният хищник в света, не мислиш ли? Всичко в мен те привлича: гласът ми, лицето ми, дори миризмата ми. Сякаш е нужно! Сякаш би могла да ми избягаш! Сякаш би могла да се пребориш с мен!

Интуитивно съзнавах, а долавях, че и той също, че утрешния ден ще бъде ключов. Отношенията ни повече не можеха да поддържат този баланс върху острието. Щяхме да паднем от едната или другата страна, изцяло в зависимост от негово решение или неговите инстинкти. Моето решение вече бе взето още преди съзнателно да стигна до него и бях решена да го следвам.

Ако е по-благоразумно да се разделим, то съм готов да нараня себе си, за да не нараня теб, за да бъдеш в безопасност.

–Изабела-той произнесе внимателно пълното ми име,после игриво разроши косата ми със свободната си ръка.Небрежното му докосване предизвика тръпка по цялото ми тяло.–Бела,не бих могъл да се помиря със себе си,ако някога те нараня по някакъв начин.Нямаш представа как се измъчвам.-Той сведе поглед,отново засрамен.–Мисълта за теб-неподвижна,бяла,студена...да не видя никога повече как цялата пламваш,нито блясъка в очите ти,когато прозреш преструвките ми...би било непоносимо.–Той вдигна великолепните си,измъчени очи към моите.–Ти си най-важното нещо за мен сега.Най-важното от всичко и от всякога.

-Да-съгласи се той бавно.-От това действително трябва да те е страх.От желанието ти да бъдеш с мен.Определено не е в твой интерес.

-Не се страхувай-прошепна той,а кадифеният му глас бе неволно съблазнителен.-Обещавам...-той се поколеба.-Кълна се,че няма да те нараня.-Сякаш се опитваше да убеди по-скоро себе си,отколкото мен.-Не се страхувай-прошепна отново и пристъпи към мен,подчертано бавно.Гъвкаво приседна на земята с нарочно забавени движения,докато лицата ни не се озоваха на едно ниво,само на педя разстояние.

На слънчева светлина Едуард бе невероятно зрелище.Все още не можех да свикна с гледката,макар да го зяпах вече цял следобед.Кожата му,така бяла въпреки леката руменина след вчерашния лов,буквално блестеше,сякаш в най-горния й слой бяха вградени хиляди миниатюрни диаманти.Лежеше напълно неподвижен върху тревата,ризата му бе разкопчана върху изваяните му фосфоресциращи гърди,а искрящите му ръце бяха голи до раменете.Блестящите му бледолилави клепачи бяха притворени,макар,естествено,да не спеше.Съвършена статуя,изваяна от някакъв непознат камък,гладък като мрамор,блестящ като кристал.

- Отново е здрач — промърмори той. — Още един край. Без значение колко идеален е бил денят, той винаги свършва.
— Някои неща не е нужно да свършват.

... Но, разбираш ли, само защото… ни се е паднала определена карта… не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам. Да се опитаме да запазим колкото човечност ни е останала.

Реалността нахлу с пълна сила чак когато някой пъхна ракета в ръката ми. Не беше тежка, но все пак едва се задържаше в ръката ми. Забелязах, че някои от учениците скришом ме оглеждат. Треньорът Клап ни нареди да се групираме в отбори.
За щастие, някакви остатъци от кавалерското чувство на Майк все пак бяха оцелели и той се приближи към мен.
— Искаш ли да бъдем отбор?
— Благодаря ти, Майк, но нали знаеш, че не е нужно да го правиш — пророних с извинителна гримаса.
— Не се притеснявай, ще се пазя — той се ухили. Понякога ми беше много симпатичен.
Нещата обаче не протекоха гладко. Някак успях да се ударя по главата с ракетата и да перна Майк по рамото, при това с един замах. Прекарах остатъка от часа в задната част на корта, скрила ракетата на безопасно място зад гърба си.

Поех си дълбоко въздух.
— Всъщност не — направих пауза. — Но определено ми е любопитно. — Гласът ми, ако не друго, звучеше спокойно.
Той внезапно се предаде.
— Какво точно ти е любопитно?
— На колко години си?
— На седемнайсет.
— И от колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.
— От известно време — призна той накрая.

"Лицето му се извъртя странично и се наведе напред, носът му докосна ключицата ми. Най-после спря, притиснал бузата си нежно към гърдите ми.

Слушаше съцето ми.

(...)

Наведох се напред много бавно, предупреждавайки го с очи. Положих буза върху каменните му гърди. Чувах дъха му, но нищо друго."