Шърли

— Кучето ви е много опасно, мис Кийлдар. Чудя се защо ли държите такова животно у дома си.
— Така ли, мистър Дън? Може би ще се учудите още повече, когато ви кажа, че съм много привързана към него.
— Сигурно се шегувате. Не мога да си представя, че една дама може да е привързана към този толкоз грозен звяр — направо е като някое каруцарско псе, да го обесят дано!
— Да обесят това, към което съм привързана?
— И на негово място да си купите някой мъничък сладък мопс или пудел — нещо, което да подхожда на нежния пол. Жените обикновено обичат малки кученца.
— Вероятно аз съм някакво изключение.
— О, невъзможно е, разбирате ли? Всички жени си приличат в тези неща, това е общоизвестно.
— Тартар много ви изплаши, мистър Дън. Надявам се, че няма да го запомните с лошо.
— Няма и съмнение, че точно тъй ще направя. Той така ме изплаши, че скоро няма да го забравя. Само като го зърнах (мистър Дън се изразяваше по този начин), че се готви да скочи, стори ми се, че ще припадна.
— Може би сте припаднали в спалнята, доста се позабавихте там.
— Не. Реших да подпра здраво вратата отвътре и да не пусна никого да влезе. По този начин поставих преграда между себе си и врага.

Тя рядко се спускаше в падината, но почти всяка привечер заставаше на ръба й, когато над околните хребети се появяваха звезди. Мястото и за почивка бе до малка портичка под един храст — оттам можеше да наблюдава къщата, тъкачницата, покритата с роса градинка, тихия и дълбок вир; оттам се виждаше прозорецът на добре познатата кантора, през чието стъкло в определен час проблясваше с внезапна яркост лъчът на добре познатата лампа. Задачата й бе да следи за появата на този лъч, а наградата й — да го улови с поглед. Понякога той сияеше ярко в чистия въздух, понякога мъждукаше сред мъглата, а понякога проблясваше между дъждовните капки — Каролайн идваше тук във всякакво време.
Имаше нощи, когато лъчът не се появяваше — тогава тя знаеше, че Робърт не си е у дома, и се прибираше двойно по-натъжена;

Читателю! Когато съзреш нечий лик, за чието постоянно униние и тъга не можеш да намериш обяснение, чиято неизменна прилика с някой тъмен облак те дразни с явната си безпричинност, бъди сигурен, че там някъде има рана; рана, която съвсем не е толкова плитка, макар и да е скрита.

Тя бе една съвършено почтена и съвестна жена, която навремето бе изпълнявала такива задължения, от чиито сурови изпитания множество феи в човешки образ с очи на газели, копринени къдри и сребърни гласове биха се отдръпнали в ужас — бе преживяла многобройни и продължителни сцени на страдание, бе проявила непоколебимо себеотрицание, бе жертвувала време, средства и здраве за тези, които и се бяха отплащали само с неблагодарност, и сега нейният главен, почти единствен недостатък беше, че проявяваше критичност към околните.

Да бъдеш фиксиран от погледа на мис Ман, съвсем не бе обикновено изпитание. Робърт Мур го бе преживял веднъж и никога нямаше да забрави случилото се. Той бе сметнал, че това е поглед, способен на всичко онова, което бе по силите на Горгона Медуза, и изрази съмнение дали след тази беда кожата на лицето му се е запазила такава, каквато си е била преди, и дали тъканта й не се е вкаменила.

Прекалената смиреност поражда тирания, а отстъпчивостта създава егоизъм.

Уви, житейски опит! Никой друг ментор не притежава такова опустошено и замръзнало лице като твоето, никой друг не носи мантия тъй черна, никой друг не държи в ръка пръчка тъй тежка, никой друг не тегли новака тъй неумолимо и сурово към задачата му и не го заставя с власт тъй безпрекословна да я доведе докрай. Само с твоите наставления мъжът и жената могат да намерят спасителната пътека сред дебрите на живота — как само се препъват и се лутат те без тях! Зад какви забранени врати се озовават, в какви ужасни пропасти политат!

На осемнадесет години ние не съзнаваме това. Вярваме безусловно в надеждата, която ни се усмихва и ни вещае щастливо утре; приемаме незабавно любовта, която се приближава подобно на скитащ ангел до вратата ни приветствуваме я и я прегръщаме, а никой не забелязва нейното потръпване. Ако стрелите й попаднат в целта, раната, причинена от тях, е като трепета на новия живот — не се боим от отровата, нито пък от остриетата им, които ръката на нито един лекар не може да извади. Тази пагубна страст — жестоко страдание в някои от своите проявления, а за мнозина страдание от начало до край — считаме за някакво неоспоримо добро. С две думи, на осемнадесет години прекрачваме прага на училището на живота и неговите усмиряващи, съкрушителни, смазващи, но въпреки това пречистващи и закаляващи уроци тепърва предстоят да бъдат изучавани.

На осемнадесет години, когато се приближаваме към границите на илюзорните и безплътни видения, светът на вълшебните феи остава зад нас, а пред погледа ни изплуват бреговете на действителността.
........ Но трябва да пребродим много пустини, а често и реката на смъртта или някои поток на скръбта, студен и черен почти като небитието, преди да вкусим от истинското щастие.

Половината миля до дома на пастора скоро бе извървяна. Те се разделиха в градината без целувка, само с едно леко докосване на ръцете. При все това Робърт бе проводил братовчедка си до вратата развълнуван и радостно тревожен. През целия път беше особено внимателен с нея — не с думи, с комплименти или уверения, а с поведението си, с погледа си, по един благ и дружелюбен начин.

Той самият се прибра у дома си сериозен, едва ли не навъсен. Облегнал се с портата на оградата и унесен в мисли под бледата лунна светлина, съвсем сам — пред него бе тъмната и притихнала тъкачница, а наоколо му хълмовете, ограждащи клисурата, — той внезапно възкликна: „Не, не бива така! Това е слабост, всичко е обречено на гибел. Но лудостта — добави той — е само временна. Зная го много добре, изпитвал съм го и преди. Утре вече всичко ще е преминало.“

"Най-много искате да задържите нещо тогава, когато е най-сигурно, че ще го изгубите."