Мехмед, червената бандана и снежинката

"А би трябвало да се питаме непрекъснато, отново и отново: защо живее с толкова усилия и мъки, като знаем, че ще ни има само веднъж и времето ни на този неописуемо красив свят е тъй кратко и неповторимо?"

„Мога ли да те попитам нещо?” „Хайде.” „Моля те, като умра, да ме кремираш. И после на всяка цена ме отнеси у дома”, каза.
Страх от смъртта в чужд свят. Има го и страха от живота в чуждия свят, но този страх не е толкова застрашителен и опустошителен. Всеки живее със своя страх от смъртта, но важното допълнение („в чужд свят”) му прибавя субстанциално, метафизическо безпокойство, макар да е очевиден парадоксът: защо сме притеснени от пространство, в което всъщност няма да ни има, по простата причина, че вече не съществуваме? Ние не сме способни да мислим извън рамките на своя живот. Дори в смъртта ни е важно да сме си у дома.

Въпросът е: къде отива времето? Загубата на паметта не е само изчезване на случки от миналото, а пълно заличаване на времето. Когато я питам – коя година е сега? – тя не знае и щом ѝ кажа, че е 2016-а, тя се учудва: как са минали толкова години? И ме пита: „Къде е отишло това време?”. „Отишло си е. Прибрало се е вкъщи.”
В болницата най-важната информация за нас е годината на раждането ни. Ала в нашия живот тя няма голямо значение. Трябваше да остарея, за да го осъзная. Всички хора умират млади.