вход, регистрирай се

Елегантността на таралежа


от Мюриел Барбери

Въведени са общо 5 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (20): eliwolf, Cimballi, Frosty, landonova, Sladost, animalita, Fany, diana, NeDa, stardust, piramida, яна, Deni_Todorova, mishela, malvinaina, yoana, djifka, pnio, МаШе, Ханка
Смятат да я прочетат (9): gergan75, Гълъбица, Люси, Mims, unchita, moby, sweetjacki, elfi_f, V. Bekam

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (7)

   покажи всички
Умирането трябва да бъде приятен преход, меко кацане в покоя. Има хора, които се самоубиват, като скачат от четвъртия етаж, пият белина или се бесят! Побъркана работа! Дори смятам, че е неприлично. Нали точно затова умираш — за да избегнеш страданието?
Как може де се определи стойността на един живот? Важното, ми каза един ден Палома, не е умирането, а какво правиш в момента на смъртта си.
За пръв път в живота си усетих смисъла на думата „никога“. Ужасно е. Произнасяме я по сто пъти на ден, но не знаем какво точно казваме, преди да се сблъскаме с едно истинско „никога вече“. Въобразяваме си, че контролираме случващото се, нищо не ни се струва окончателно. Макар през последните седмици постоянно да си казвах, че ще се самоубия, нима наистина го вярвах? Нима усещах наистина смисъла на думата „никога“? Съвсем не. Усещах само властта си да решавам. И мисля, че дори няколко секунди преди да се самоубия, изразът „нивга веч“ щеше да бъде празна дума. Но когато умира някой, когото обичаш, уверявам ви, че усещаш какво означава това и много, много, много боли. Като фойерверк, който внезапно угасва и всичко потъва в тъмнина. Чувствам се самотна, болна, боли ме сърцето и всяко движение изисква огромни усилия.
Обаче сега за първи път ме заболя, толкова много ме заболя. Сякаш някой ме удари с юмрук в корема, дъхът ми секна, сърцето ми се сви, стомахът ми се преобърна. Непоносима физическа болка. Попитах се дали някога ще се излекувам от нея. Болеше ме и ми идеше да вия. Но мълчах. Сега чувствам, че болката си остава, но вече не ми пречи да ходя и да говоря, превърнала се е в усещане за пълна безпомощност и абсурд. Значи така ставало? Внезапно угасват всички възможности? Живот, пълен с проекти, с едва започнали разговори, с неизпълнени желания угасва за секунда и няма вече нищо, нищо не може да се направи, не можеш да се върнеш назад?
...удоволствие без желание, съществуване без времетраене, красота без воля. Защото изкуството е емоция вън от желанието.
» Добави цитат