Алиса в страната на чудесата

- А не може ли да не се явяваш и изчезваш тъй бърже? Зашеметяваш ме!
- Добре, - рече Котакът.
Тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.
"Наистина, често съм виждала котка без усмивка," помисли Алиса, "но сега видях усмивка без котка! Най-чудното, което съм виждала в живота си!"

- Ако всеки си гледаше работата, - изръмжа Херцогинята дрезгаво - светът щеше да се върти много по-бърже, отколкото сега!

- Имаш ли извънредни предмети? - запита Лигавата Костенурка малко обезпокоена.
- Да! - отговори Алиса. - Учим френски и пиано.
- А пране? - попита Лигавата Костенурка.
- Разбира се, че не! - възмути се Алиса.
- А. тогаз вашето училище не е много добро.
***
- Какво друго имахте?
- Ами... имахме Лудория, - отговори Лигавата Костенурка, като изброи предметите на ципите на едната си лапа. - Стара и нова Лудория, и Мореография. Сетне... Краснопискане и Бесуване.

— Коя си ти? — рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:
— Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…
— Какво искаш да кажеш? — рече строго Гъсеницата. — Обясни се!
— Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо — каза Алиса, — защото, виждате ли, аз не съм аз!
— Не виждам! — рече Гъсеницата.
— Боя се, че не мога да се изразя по-ясно — отговори много учтиво Алиса, — защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! — отсече доста строго Алиса. — Казвам ти да спреш веднага!“
Обикновено си даваше доста добри съвети (макар никога да не се вслушваше в тях).

Колкото в морето по-далеч се взираш,
толкоз по-наблизо и брега намираш.

Можеш да изкара от търпение дори една стрида!

Тъй като, сами разбирате, тя не можеше да си отговори, нямаше никакво значение как ще подреди въпроса.

—Мисля,че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно—каза тя,—отколкото да го хабите,като задавате гатанки, които нямат отговори.
—Ако познавахте времето тъй добре,както аз го познавам—каза Шапкаря,—нямаше да кажете,че го хабим.Времето е личност.Не може да се хаби една личност.
—Не разбирам какво искате да кажете—учуди се Алиса.
—Разбира се,че не!—възнегодува Шапкаря,като отхвърли глава назад.—Дори бих се осмелил да кажа,че никога не сте говорили с времето!
—Може би не—предпазливо отвърна Алиса.—Но зная,че трябва да спазвам времето,като удрям с крак,когато се уча да пея.
—А,ето защо—каза Шапкаря.—То не обича да го бият.А ако се отнасяш добре с него,ще направи с часовника,каквото поискаш.Например,да кажем,че е осем часът сутринта,тъкмо време за училище.Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти!Един и половина,време за обяд!
—Де да беше!—си рече шепнешком Мартенския Заек.
—Славно щеше да бъде,разбира се—каза Алиса замислена.—Но тогаз… знаете,не бих била гладна…
—Не веднага може би—каза Шапкаря.—Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.

—Налейте си още малко чай—рече много сериозно Мартенския Заек на Алиса.
—Аз изобщо не съм пила—отвърна докачено Алиса.—Как мога да си налея още?
—Искате да кажете,че не можете да си налеете по-малко от нищо—каза Шапкаря.—То е лесно да си налеете,щом не сте си налели досега.
—Никой не ви пита за вашето мнение—отсече Алиса.
—Кой прави сега забележки на другите?—запита тържествуващ Шапкаря.
Алиса не знаеше какво да отговори,но си наля малко чай...

Шапкаря отвори широко очи,като чу това,ала каза само:
—Защо гарванът прилича на писалищна маса?
„Ето, сега ще се позабавляваме!—помисли Алиса.—Радвам се, че почнаха да задават гатанки.“
—Мисля, че мога да отгатна—добави тя гласно.
—Значи мислите, че можете да кажете отговора?—рече Мартенския Заек.
—Точно тъй—отвърна Алиса.
—Тогаз кажете туй,което мислите—продължи Мартенския Заек.
—Това и правя—бърже отвърна Алиса.—Поне…поне мисля туй,което казвам…то е все едно, нали…
—Ни най-малко не е все едно!-каза Шапкаря.—Та вие значи искате да кажете,че „Аз виждам туй, което ям“ е все едно като „Аз ям туй, което виждам“!
—Значи искате да кажете—добави Мартенския Заек,-че „Аз харесвам туй, което получавам“ е все едно като „Аз получавам туй, което харесвам“!
—Значи искате да кажете—добави Катерицата,която изглежда говореше в съня си,—че „Аз дишам, когато спя“ е все едно като „Аз спя, когато дишам“!
—Все едно е при тебе—каза Шапкаря.

—Няма място!Няма място!—извикаха те,като видяха,че Алиса иде.
—Има много място!—каза Алиса възмутена.И тя седна в едно голямо кресло на другия край на масата.
—Ще пиете ли малко вино?—покани я Мартенския Заек.
Алиса огледа масата,ала на нея имаше само чай.
—Не виждам никакво вино—забеляза тя.
—Няма вино-рече Мартенския Заек.
—Тогаз не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия—каза Алиса ядосана.
—Не беше толкоз учтиво от ваша страна да седнете,без да сте поканена—рече Мартенския Заек.
—Не знаех,че масата е ваша—каза Алиса.—Наредена е за повече от трима.
—Косата ви трябва да се подстриже—каза Шапкаря.Той се бе загледал в Алиса с голямо любопитство и това бяха първите му думи.
—Трябва да се научите да не правите забележки на хората—отсече строго Алиса.—Вие сте невъзпитан.
Шапкаря отвори широко очи,като чу това...

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…
Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.
Алиса съвсем не мислеше, че това е истинско доказателство, но...