Изворът

''Наблюдаваше неканената поява на болката със студено любопитство на страничен наблюдател. Казваше си: гледай ти, ето я отново. Изчакваше я колко дълго ще трае. Изпитваше странно, жестоко удоволствие да наблюдава битката си с нея. Дори понякога забравяше, че тя е собственото му страдание. Усмихваше се презрително, без да осъзнава, че се смее на собствената си агония. Тези мигове бяха редки, но когато настъпваха, той се чувстваше също както в кариерата: трябва да разбива гранита, да насочва острието и да руши в себе си онова, което продължава да моли за милост.''

„ Мразеше градските улици. Лицата на хората, минаващи край нея, изразяваха страх- страхът беше техен общ знаменател, страх от самите себе си, страх от всички и страх от другия, страх, заради който бяха готови да унищожат всичко свято за отделния човек. Не бе в състояние да определи естеството или причината на този страх, но винаги го бе усещала. Отдала се беше, чиста и свободна, на една-единствена страст - да не се докосва до нищо. Харесваше и да се разминава с хората по улиците, харесваше и безсилието на омразата им, защото не можеха с нищо да я наранят.”

"Когато се възхищаваш от нещо, реакцията ти е само една дума - "Да". Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това "да" е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е "Амин" към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш "да" или "не" е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи, тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция - способността да оценява. "Да" или "не", "желая" или "не желая". Не можеш да кажеш "да", без да кажеш "аз". Няма утвърждаване без кочев, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое. /.../ Когато проектирам къща, аз съм сам със себе си, Гейл, и ти никога не можеш да опознаеш начина, по който я притежавам. Но ако й кажеш твоето "Амин", тя е и твоя. И аз се радвам, че е твоя.
/.../
-Хауърд, след като веднъж човек реагира с "да", може ли да го оттегли?
/.../
-Никога."

"Най-краткото разстояние между две точки не е правата линия, а посредникът. Колкото повече са посредниците, разстоянието се скъсява. Това е психологията на витата баница."

"Спорът, г-жо Гилеспи е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже. Умът, разбира се, е опасно признание за слабост. Твърди се, че мъжете развиват ума си, след като са се провалили във всичко останало"

"-Имах една такава статуя. Май беше Хелиос. Взех я от един музей в Европа. Много трудно се сдобих с нея, тъй като, разбира се, не се продаваше. Изглежда се бях влюбила в нея, Алва. Донесох я вкъщи.
-Къде е? Иска ми се да видя нещо, което харесваш.
-Строшена е.
-Строшена? Та нали е била музеен експонат? Как се случи?
-Аз я строших.
-Как?
-Хвърлих я във вентилационната шахта. Долу подът е бетонен.
-Да не си полудяла! Защо го направи?
-За да не може никой никога да я види"

"Аз съм Гейл Уайнънд, човекът, извършил всякакви престъпление, с изключение на най-голямото: да омаловажава прекрасния факт, че съществува, и да търси оправдание извън самия него. Това е гордостта ми, е сега, мислейки за края, не хленча като всички мъже на моята възраст: "Каква полза, какъв е смисълът". Аз бях ползата и смисълът, аз, Гейл Уайнънд. Живях и действах"

"Тя се качи в стаята си, а той отиде до прозореца и вдигна очи към небето. Отметна глава и почувства как се напрягат мускулите на гърлото му. Запита се дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава"

"Ланселът Клоуки казва, че вселената е неразгадана тайна и че неговият най-добър приятел е майка му. Казва, че министър-председателят на България яде херинга на закуска"

"-Допуснал си грешка с Храма на Стодард, Хауърд. Онази статуя трябваше да е твоята, а не на Доминик.
-Не. Твърде голям егоист съм, за да направя такова нещо.
-Егоист ли? На един егоист би му харесало. Използваш думите по най-странния начин.
-Използвам ги точно. Не желая да съм символ на каквото и да било. Аз съм само това, което съм."

"Човек мисли и работи сам. Човек не може да граби, експлоатира или да управлява сам. Грабежът, експлоатацията и властта предполагат жертви. Изискват зависимост. Те са поле за изява на посредствените хора"

"-Трябва да се научиш да общуваш с хората.
-Не мога.
-Защо?
-Не умея. Родил съм се лишен от това умение.
-Човек може да го придобие.
-Нямам сетиво, с което да го придобия. Не знам дали нещо ми липсва, или имам нещо в повече, което ми пречи. Освен това не харесвам хора, с които се налага да се общува."

"-А ако намериш нещо, което да пожелаеш?
-Няма да намеря. Няма да го погледна. То ще бъде част от твоя чуден свят. Ще трябва да го поделям с всички вас - но аз не ще го сторя. Знаеш ли, никога не се зачитам повторно в прекрасна книга, която съм прочела и съм харесала. Причинява ми болка мисълта за другите очи, които са я прочели, мисълта какви са били тези хора. Подобни неща не могат да се поделят. Не може да се поделят с такива хора."

"Хелър се взря в човека срещу него. Загледа се в ръката, опряна на масата. Вгледа се внимателно в тази ръка. Разгледа дългите пръсти, изпъкналите стави и вени. Изпита усещането, че не той наема на работа този човек, а самият той се съгласява да работи за него."

"За Майк не бяха важни хората, важно беше какво умеят. Той благоговееше пред всички видове умения. Страстно обичаше работата си и проявяваше търпимост единствено към хора, изцяло отдадени на работата си. Беше майстор в своята област и изпитваше симпатия към себеподобните. Неговият възглед за света беше прост: хората се деляха на способни и некадърни; вторите не го интересуваха."

"Хората ненавиждат страстта, голямата страст. Хенри Камерън допусна грешка: обичаше работата си. Затова се провали."