Лекарство против северния вятър

"Тази жена- допълних аз- ми позволява да отклоня мислите си от теб, но същевременно да изпитвам същите чувства. Тя ме провокира и вълнува. Понякога ми идва да я пратя по дяволите, но в следващия миг умее да изслушва. Тя е интелигентна и духовита и винаги е до мен. А това е най-важното."

"Лео, толкова сте сладък! Наивен като двайсетгодишен младеж. Повярвайте ми, никой не е сложил на вратата на стаята си табела "Влизането забранено", нито пък канапетата ни са "недостъпни за външни лица". На леглата ни няма надпис "Внимание, зло куче!""

"Често си мисля за вас- рано сутрин, на обед, вечер, през нощта, а и в останалото време."

Всичко, което обсъждаме и правим тук, е лично пространство. Още от самото начало беше така и нещата все повече се задълбочават. Ние не говорим за работата или интересите си, не коментираме какви са хобитата ни. Държим се така, сякаш не съществува култура, пренебрегваме политиката и дори не споменаваме времето. Единственото, което правим, е да навлизаме в личното пространство на другия. Вие в моето и аз във вашето. Така забравяме за всичко останало.

Старото време остана в историята. Именно затова е старо. Новото време не може да бъде като него. Ако се опита, ще изглежда вехто и изхабено, също като хората, които копнеят по отминалите дни. Ние не бива да тъжим за тях. Който го прави, е просто жалък.

„Тази жена — допълних аз — ми позволява да отклоня мислите си от теб, но същевременно да изпитвам същите чувства. Тя ме провокира и вълнува. Понякога ми идва да я пратя по дяволите, но в следващия миг отново търся компанията й. Нуждая се от нея, защото умее да ме изслушва. Тя е интелигентна и духовита и винаги е до мен. А това е най-важното.“

Искам отново да бъда целувана. Не се нуждая от реални целувки, а от мъжа, който в определени ситуации толкова настоятелно иска да ме целуне, че не може да постъпи другояче, освен да ми го напише.

"Семейна идилия" не съществува. Двете понятия се изключват взаимно. Човек има или семейство, или идилия.

С вас мога да правя онова, което ми липсва - да изживея първите стъпки на едно сближаване, без действително да трябва да се сближавам.

Не мога да понасям два вида мъже - пияниците и аскетите.

Ние няма да се видим, независимо как изглеждате, на колко години сте и каква част от неизчерпаемия си виртуален чар ще проявите при една евентуална среща. Не е важно дали ще открия същото остроумие от писмата ви в гласа, в очите или в ъгълчетата на устните ви. Моят безумен интерес е подхранван единствено и само от пощенската кутия. Всеки опит да бъде пренесен в реалността би бил обречен на провал.

Писането е като целувка, но без устни. Целувка между два интелекта.

Изграждаме нереални образи, като се осланяме единствено на фантазията си.Задаваме въпроси, чийто чар е да не бъдат удостоени с отговор.

Винаги си представям най-лошото, за да имам сили да го понеса, ако наистина се окаже вярно...

Близостта не е разрушаване на дистанцията, а нейното преодоляване...

Mузиката е живот. Докато тя звучи, нищо не си отива завинаги. Музикантите живеят и говорят така,сякаш спомените са събития от настоящето.

Kaкво е изневяра? Един имейл? Един глас? Аромат? Целувка?

Често пъти откриваме възможности, които в началото са били немислими...

Aко някога отново ни хрумне, че не искаме да живеем един без друг, трябва просто да прекараме няколко дни в Амстердам, за да се убедим в обратното.