Арлингтън парк

"-Работата е там, че сме толкова различни, нали? Ти просто трябва да следваш пътя си. Всъщност само това можеш да направиш, да следваш пътя си и да не му мислиш много."

"Замисли се дали книгите, които обичаше, я утешаваха единствено поради това, че бяха израз на собственото й отчуждение. Те бяха като светлинки в пустошта, в тресавището: отдалеч изглеждата скупчени, многобройни, но приближиш ли ги, виждаш километрите между тях."

"В този момент забеляза под едно дърво в далечния ъгъл на градината малка туфа иглики. Мина, без да бърза, през тревата и се надвеси над тях. Толкова деликатни бяха, толкова красиви, а тя се извисяваше на фона им като някакво идиотско оръфано същество, току-що изпълзяло от дупката си, заловило се да изучава красивата плетеница на живота. По цветчетата се мъдреха капчици дъжд. Гледаше ги и в ума й прозвуча част от песен
И цветята, окъпани в дъжд..."

"Аманда ги обиколи и им доля кафе в чашите, всяка от които бе белязана със следи от начервени устни по ръба, та Аманда си рече, че сякаш й се усмихват."

"-Каква огромна кухня!...
В този момемнт Аманда си даде сметка, че кухнята и наистина е твърде голяма. Не би си помислила, че такова нещо е възможно, но докато влизаше сега, установи, че наистина е така. Бяха събаряли стени, докато създадат не пространство, а пустота. Бяха прекалили: никой не им каза кога да спрат."