По пътя

"Какво щях да му кажа аз тогава от моята боклукчийска утроба? „Не ме закачай бе, човек, щастлив съм си тук. Ти ме изгуби в една детройтска нощ на август четирийсет и девета. Какво право имаш да прекъсваш мечтите ми в тая изповръщана кофа?“[...] Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни."

"Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо господ е сътворил света толкова тъжен."

— Пожелавам ти да стигнеш там, за където си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.
— Аз вечно тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока.

Предстоеше ни още много път, но какво от това - пътят е живот.

(...) защото няма къде да отида освен навсякъде...

Бяхме като три деца на земята, които се опитват да разрешат нещо в нощта,но в мрака пред тях тегне цялото бреме на отминалите хилядолетия...

Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

— Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят.

Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"