Вчера

— Как така на отделен лист? — сопна се директорът и изведнъж придоби човешки вид. — Как може истината да се дели на две? Тя е една! Цялата истина! Аз всеки ден на това ги уча, за мен всички деца са равни! Поне докато са в училището!

Изкуството е единственият узаконен приют за самотници...

Най-много десет души ма тая окаяна земя имат право да се представят с името си! И те са мъртви!

Иваан… — проточи той — Първаан, Драгаан… Номер 425-ти… Номер 718-ти… Безличност! Личности има само в изкуството, мърльо, животът копира, а ти дори не си почнал още да живееш!

Трябва да пазиш честта на жените, защото те самите никога не си я пазят.

Нашето бъдеще е проектирано в нашето минало. А там не всичко трябва да бъде задраскано...

— Ти не си герой, не знам дали си забелязал — плъзна се по водата Ростислав. — Нито пък аз. Нито който и да е от нас. Шушумиги сме, Ханс.
— Спри! — скочих аз.
— Страхливо започваме живота си.

— Не му обръщай внимание — подаде ми хавлиената кърпа Ростислав. — Той също е бил вярващ, и то силно вярващ. Както и баща ми. Чувстват се обидени нещо, затова така яростно хулят бога.

В къщата на атеиста се говори само за бога. И обратното.

Така ли, казах си, ще вървим през годините, без да бодем знаци по кривините на нашия път! Обърнеш се назад, а там нищо…

...като всеки страхливец, той завършваше традиционния си първи час с думите:
— И не забравяйте, ученици, че всичко е материя!
Вярвахме му безусловно, защото бяхме в такива години, в които се интересувахме изключително от материята. Момчетата от материята, създала момичетата, момичетата от материята, създала момчетата.

Симпатягата бе живял заедно с баща си три години някъде из Германиите, напълно достатъчно за неговите възможности да забрави български и да не научи немски.

Вчера любовта беше толкова лесна игра,
а днес търся място, където да се разкарам.
О, аз вярвам във вчера!

Пол Маккартни