— Как така на отделен лист? — сопна се директорът и изведнъж придоби човешки вид. — Как може истината да се дели на две? Тя е една! Цялата истина! Аз всеки ден на това ги уча, за мен всички деца са равни! Поне докато са в училището!
Изкуството е единственият узаконен приют за самотници...
Най-много десет души ма тая окаяна земя имат право да се представят с името си! И те са мъртви!
Иваан… — проточи той — Първаан, Драгаан… Номер 425-ти… Номер 718-ти… Безличност! Личности има само в изкуството, мърльо, животът копира, а ти дори не си почнал още да живееш!
Трябва да пазиш честта на жените, защото те самите никога не си я пазят.
Нашето бъдеще е проектирано в нашето минало. А там не всичко трябва да бъде задраскано...
— Ти не си герой, не знам дали си забелязал — плъзна се по водата Ростислав. — Нито пък аз. Нито който и да е от нас. Шушумиги сме, Ханс.
— Спри! — скочих аз.
— Страхливо започваме живота си.
— Не му обръщай внимание — подаде ми хавлиената кърпа Ростислав. — Той също е бил вярващ, и то силно вярващ. Както и баща ми. Чувстват се обидени нещо, затова така яростно хулят бога.
В къщата на атеиста се говори само за бога. И обратното.
Така ли, казах си, ще вървим през годините, без да бодем знаци по кривините на нашия път! Обърнеш се назад, а там нищо…
...като всеки страхливец, той завършваше традиционния си първи час с думите:
— И не забравяйте, ученици, че всичко е материя!
Вярвахме му безусловно, защото бяхме в такива години, в които се интересувахме изключително от материята. Момчетата от материята, създала момичетата, момичетата от материята, създала момчетата.
Симпатягата бе живял заедно с баща си три години някъде из Германиите, напълно достатъчно за неговите възможности да забрави български и да не научи немски.
Вчера любовта беше толкова лесна игра,
а днес търся място, където да се разкарам.
О, аз вярвам във вчера!
Пол Маккартни
прочетох я,
чета я в момента,
планирам да я прочета,
Коментари (0)