Черна пролет

Никога не съм могъл да уравнявам баланс. Винаги съм минус нещо. Следователно имам основателна причина да продължавам. Влагям целия си живот в баланса, за да може от него да се пръкне едно нищо. За да стигнеш до нищото, трябва да подредиш безкрайно много цифри. Това е положението: в уравнението на живота моят знак е безкрайност. За да стигнеш никъде, трябва да избродиш всички познати вселени: трябва да бъдеш навсякъде, за да не бъдеш никъде. За да има безпорядък, трябва да унищожиш всички форми на порядък.За да полудееш, трябва като начало да имаш натрупани в себе си ужасно много нормалност и здрав разум.

А после един ден плътта зейва и разцъфва, сякаш неочаквано кръвта отдолу е влязла в съприкосновение с въздуха, мигом целият свят отново надава рев и самият поддържащ тялото скелет се стопява като восък. Такъв един ден може да бъде, когато за първи път срещнеш Достоевски. В паметта ти се запечатва миризмата на покривката, върху която лежи книгата, поглеждаш към часовника и виждаш, че до вечността остовот само пет минути, броиш предметите върху полицата над камината,защото гласът на числата излиза от устата ти по съвсем различен, съвършено непознат начин, защото всичко ново и старо или докоснато и забравено, е огън и хипнотизъм.

А сега ще се сбогувам с вас и свещената ви цитадела. Отивам да седна на върха на планината. Ще ви чакам там още десет хиляди години, докато се изкачвате с върховни усилия нагоре към светлината. Желанието ми е поне тази вечер да приглушите осветлението, да намалите звука на високоговорителите. Тази вечер бих искал да поразмисля на тишина и спокойствие. Бленувам да забравя за известно време как се щурате и жужите неистово из вашия мизерен кошер.
Утре сигурно ще предизвикате унищожението на вашия свят. Утре най-вероятно ще пеете в рая над димящите останки от вашите световни столици. Но тази вечер бих искал да поразмишлявам за една особа, един самотен странник без име и без родина. За един човек, когото уважавам, защото няма абсолютно нищо общо с вас - ЗА МЕН. Днес тема на размисъла ще стана аз самият.

Привечер, когато разкривените пръсти на смъртта шарят по гръбначните прешлени, тълпата се движи стегнато като еднородна компактна маса, лакът до лакът. Самотата тласка всяко отделно същество (или животно) от огромното човешко стадо. Тяло в тяло, притиснати до стената на собствената си същност, изтерзани, усамотени, изолирани, наблъскани плътно като сардини, всички до един търсят универсалната отварячка за консерви. Привечер, когато сух електрически дъждец ръси върху тълпата, целият град, изправен на задните лапи, атакува портите. В яростната блъсканица абстрактният човек - оставен насаме с индивидуалната си същност, потиснат и обезличен от собственото аз, - бива раздробен на съставни части и оставен да се въргаля в канавката на своята дълбока самота.

Представи си, че не разполагаш с нищо, освен със своята съдба. Седиш на прага на майчината утроба и просто така си губиш времето - или времето погубва теб. Седиш и превъзнасяш непостижими за теб неща. Необясними. Завинаги непонятни.

..Моят кон вече има пет крака: най-лесното е да превърна един от тях в надървен хуй. Речено - сторено. А сега конят стой като теракотена фигура от шести век преди Христа. Опашката все още не е нарисувана, но нали съм оставил точно над ануса малко празно пространство за нея. Опашката може да бъде добавена когато пожелая. Главното е да раздвижда коня, да го направя така, сякаш подир миг ще се изправи на задните крака. Затова леко подгъвам предните крака и ги повдигам. Част от коня е в движение, а останалото е напълно неподвижно, като заковано на място. Ако му сложа подходяща опашка, мога да го превърна в хубаво кенгуру..