Скитница

- ... Е, тогава може би има някаква надежда за тази планета, в края на краищата.
- Това е един странен свят - промълвих аз, повече на себе си, отколкото на другата местна душа.
- Най-странният - съгласи се той.

Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.

Поех дълбоко въздух и в очите ми се появиха сълзи, които се затъркаляха надолу по слепоочията в косата ми.
Напрегнах мускулите на краката си и почувстваях тяхната потенциална сила и бързина. Исках да тичам, да имам пред себе си открито поле, през което да бягам, просто, за да мога да усещам земята под краката си. Исках да чувствам вятъра да развява косите ми. Исках да вали, за да мога да помириша дъжда, докато тичам.
Краката ми бавно се свиваха и изпъваха в унисон с ритъма на дишането ми. Навътре и навън. Свиване и изпъване. Беше хубаво.
Прекарах пръсти през лицето си. Чувствах ги топли върху кожата...

Никога не бях живяла на планета, на която се случваха такива ужасни неща, дори и преди идването на душите. В това място можеше да се види най-възвишеното и най-долното от свички светове - най-красивите усещания, най-нежните чувства... най-отблъскващите желания, най-долните постъпки. Може би нарочно беше така. Може би без низостите не би могло да се стигне до висотите. Душите изключение ли бяха от това правило? Те биха ли могли да имат светлината, без мрака на този свят?