Повест за Зоя и Шура

„Много тъжно писмо пристигна от Осинови Гаи, от моя баща. Той беше потресен от смъртта на Зоя. „Не мога да разбера как така? Аз, старецът живея, а нея я няма ...” – пишеше той и такъв смут, такава безутешна скръб вееше от тия редове. Цялото писмо беше на петна от сълзи, а някои думи съвсем не можах да разчета”

„- На Шура джобът се мърда! – чувам учудения глас на Зоя.
И наистина мърда! Какви са тия чудеса?
- Какво има в джоба?
Много просто: джобът му е пълен с майски бръмбари – блъскат се, мъчат се да изпълзят, но Шура стиска джоба в шепата си. Горките бръмбари!”

„- Помисли си само – мечтаеше на глас Анатолий Петрович – колко е интересно: да покажеш за пръв път на детето огън, звезда, птица, да го заведеш в гората, при реката, а после да го заведеш на море, в планината ... за пръв път, разбираш ли!”