Чучулигата

Чучулигата умира днес завинаги сред есенните листа,паднали върху размазаните от сълзи страници на нейния дневник.
Защо да крия истината в този последен час на нашата раздяла? Дневникът, който ти никога няма да прочетеш, написах за теб, Кямран.

"Когато човек изпадне в нещастието да обича някого, му служи като роб."

— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах дори от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!“ — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.
В планините расте цвете, името на което не зная, Фериде. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият начин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Дори понякога, заслепен от страстта да почувства отново неговия мирис, човек може да опита друг мирис, да доближи до лицето си някое „жълто цвете“.
Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх.
Хората го разтриват и мачкат между пръстите си."

"В душата ми тлееше слаба надежда- онази отчаяна надежда, с която живеем, когато се стремим към неща, които ни се струват непостижими.

"Хайруллах бей е много интелигентен. Той е прекарал младините си в четене. В дома си има голяма библиотека. Но въпреки това твърди, че на света няма по-непотребно, по-безсмислено нещо от книгата, че както тези, която пишат, така и тези, които четат, са празноглави хора, животът на които минава, без да видят и разберат нещо. Онзи ден се помъчих да го оборя с един много силен аргумент:
— Щом е така, защо четете толкова много, а на всичко отгоре карате и мен да чета?
Този довод е толкова солиден, че спокойно може да затвори устата на всеки друг. Но той не се смути, напротив, започна да се смее високо и да ми се подиграва:
— Много уместна забележка, малката. И защо реши, че не съм празноглав?"

Ах, тези мъже! Всички са еднакво горди, еднакво самовлюбени. Не искат да разберат, че и ние може да искаме нещо ''на всяка цена''!

Сърце не й даваше да каже ''не'', а нямаше смелост да каже '''хайде'' !

"Известно е, че философите и поетите имат странния навик да си чешат носовете и да си щипят брадите, когато пишат. Така е и с мен. Когато хапя молива и спускам косите над очите си, това е признак, че съм се замислила дълбоко.
Благодарна съм, че рядко ми се случва да се замислям."

"Колко пъти съм го блъскала, преструвайки се, че съм се подхлъзнала при бягане, колко пъти съм късала книгите му, колко пъти съм търсила повод да се спречкаме за дребни неща! Хей, човече божи, няма ли някой ден да се посъживиш малко, да се ядосаш, да възразиш за нещо, за да се хвърля като котка на врата ти, да те повъргалям в праха, да поскубя косите ти, да бръкна с пръсти в зелените ти змийски очи?
Треперех от ненавист и удоволствие, когато си спомнех деня, в който пуснах камъка върху крака му и го накарах да се гърчи от болка. Но той се смяташе вече зрял мъж, гледаше ме отвисоко и ми казваше с ехидна усмивка:
— Докога тези детинщини, Фериде?
„А ти докога ще бъдеш такъв мухльо, докога ще се кумриш и кокетничиш като мома пред съгледвачи?“

"На този свят за човека няма нищо по- скъпо от честта."

"Знаех, че след всяка несполука животът ни дарява със сполука. Както се казва в хубавата народна поговорка, ако петнадесет нощи в месеца са безлунни, другите петнадесет ще са непременно лунни. Но никога не съм допускала, че луната ще изгрее в такава непрогледна тъма, в такава неочаквана минута."