Някъде на Балканите "Родосто, Родосто" - Книга втора

На единадестия ден Овсанна се върна.
Завърна се от времето. А то се бе изместило съвсем мъничко: минало и бъдеще се бяха извили едва-едва, тъй че през замътеното стъкло на настоящето тя успя, напрягайки се до предела на безумието, да зърне онова, което се бе извършило оттатък.
Овсанна видя смъртта на Саръ Рупен.

... С нас е Бог!
Отец Месроб изрече последните думи от молитвата съвсем тихо, сякаш не искаше да го чуе никой. Само той знаеше, че почти същите слова ги има и в Корана, и в Талмуда, в които се бе ровил дълго, търсейки отговор на съмненията си в божията справедливост.

... докато и най-бедният арменец не донесе своята стиска сол, шепа булгурец, торбичка с леща. Последен пристигна Банко, горд с плячката си от няколко калъпа сапун – толкова бе успял да измъкне от долапите на своята благодетелка, Клара баняджийката.

- Нашите били за пример – побърза да поясни домакинът като човек, който вече е в течение на събитията. – Първи в боя и последни пред казана.

... - И сниши глас тъй, че да не я чуят оттатък. - И къде да денем Мелвин? В бъчва с туршия ли да я натикаме?...

Зепюр мама сама странеше от госта, като почти не криеше недоволството си от присъствието му. Комай надминаваше вече и Овсанна със странностите си. Беше се самозабравила. В поведението й нямаше следа от слугинско безличие и ненатрапливо покорство. Някогашното й дружелюбие и угодливо съгласие бяха изчезнали напълно. Непочтителното й държане – колкото ново, толкаво и безпримерно – предизвикваше снизходителни усмивки и дразнеше най-вече с това, че Овсанна не й се противопоставяше. Мълчеше, но дали от търпимост, от дълбока привързаност или пък поради някакъв необясним страх – не личеше. Във взаимоотношенията между двете настана безреда: слугинята се държеше като заядлива господарка, а господарката се съобразяваше с капризите й. Очевидно с времето полека-лека Зепюр мама се беше изпълвала със самочувствието на Кахабашянови, докато те може би се бяха поуморили. И си позволяваше, виж ти, да не приема решенията им да се мръщи на един гост – все едно колко драг бе той на самите стопани.

Най-възможното нещо на война е смъртта

Всъщност къде минаваше чертата, която разделя доброто и злото?
И кога човек я преминава?
Може би я няма. Или от толкова много добро и зло, натрупани в безброй животи, границата бе избледняла и вече се бе заличила. Или изобщо не е съществувала.