Ще се нарека Гантенбайн

Колко дълго вярва едно дете?

Жената ужасява с почти безграничната си способност да се приспособява и когато се връща от друг, не е същата; ако връзката продължи известно време, тя се разпростира до духовните интереси, мненията, преценките ѝ. Понеже отивайки при друг, жената стига по-далеч от мъжа, тя трябва да се преструва , когато се върне, дори в най-обикновени разговори;

... познавам ревността, с която не може да се справи нито едно образование. Напротив, образованието само я натрупва, докато тя стане съвсем първобитна.

мъж, който никога не ще проумее, че добротата му тиранизира другите...

Жената е човек, преди да я обикнеш, понякога и след това; ала когато е обичана, тя е чудо, значи неудържима ...

за съжаление излишните разговори в живота не се зачеркват...

У нас се усъвършенства способността да различаваме чувствата, които изпитваме и които сме изпитвали.

И ето че после, докато другият вече спи, чертаете планове, каквито си правят затворниците, ето че нощем сте решени на всякакъв обрат, на бягство, дръзки и вдетинени, и не от страст, а от копнеж по страст, ето, че стягате куфарите.

Лила вярва, че с времето порядъкът се въдворява от само себе си, тя вярва в добрите джуджета, и това е трогателно.
Само човек, който не е в хармония със света, се нуждае от порядък, за да не загине. Лила е в хармония със света.

Актьорът, който трябва да изиграе куц човек, не е нужно да куца на всяка крачка. Достатъчно е да куца в подходящия момент. Колкото по-пестеливо, толкова по достоверно. Цялата работа обаче е в подходящия момент. Ако куца само когато знае, че го наблюдават, създава впечатление на симулант. Ако пък куца постоянно, то забравяме, че куца. Но ако понякога си дава вид, че изобщо не куца, и започва да куца, щом стане сам, ние му вярваме. Това като поука. Дървеният крак в действителност куца непрестанно, но ние не го забелязваме непрестанно, ето кое трябва да пресъздаде изкуството на превъплъщението: неочакваните мигове, само тях. Внезапно подсетени, че този човек куца, ние се засрамваме, задето сме забравили за страданието му, и срамът ни въздейства убеждаващо ...