Мактуб

След смъртта си един зъл човек срещнал ангел пред дверите на Ада. Ангелът му казал: „Достатъчно е да си извършил една добрина през живота си, и тя ще ти помогне... "Помисли си хубаво“ — настоял ангелът. Тогава човекът се сетил, че веднъж, докато вървял през гората, видял паяк на пътя и го заобиколил, за да не го настъпи. Ангелът се усмихнал и една паяжинка се спуснала от небето, позволявайки на човека да се изкачи в Рая. Друго осъдени поискали да се възползват - да се качат и те, - но човекът се обърнал и започнал да ги изблъсква, защото се страхувал да не би нишката да се скъса. Точно тогава паяжината изчезнала и той отново бил изпратен в Ада. "Колко жалко - чул човекът гласа на ангела. „Твоят егоизъм превърна в злина единствената добра постъпка, която си извършил“.

Онова, което имам да ти кажа, е следното: ти ще умреш.
Може да е утре, може да е след петдесет години, но рано или късно ти ще умреш. Дори и да не си съгласен. Дори да имаш други планове.
Обмисли внимателно това, което ще правиш днес. И утре. И през остатъка от дните си.

Времето на страх отмина, сега идва време за надежда.

- Дали Бог живее тъкмо в тези красиви планини наоколо?
- Бог живее там, където му позволят да влезе - казал старецът.

Молитвата, на която Исус ни е научил, гласи: "Да бъде Твоята воля." Когато тази воля създава някакъв проблем, носи със себе си и решението.

Всички гадателски изкуства са създадени да съветват хората, а не да предсказват бъдещето. Те са чудесни като съвет и лоши като предсказания.

Гледа парчетата и размишлява за собствения си живот. Той също е изграден от парчетата на всичко онова, през което е преминал, но в даден момент фрагментите са започнали да придобиват форма.

Един от свещените символи на християнството е фигурата на пеликана. Причината е проста: при пълна липса на храна, годна за ядене, пеликанът потопява клюна си в собствената си плът, за да нахрани малките си. Учителят казал: „Често пъти ние не сме в състояние да разберем благословенията, които получаваме. Едно след друго ние не възприемаме онова, което прави Той, за да ни държи духовно сити. Има една история за пеликан, който през цялата сурова зима се жертвал, за да осигурява храна на своите деца от плътта си. Когато най-накрая птицата умряла от слабост, едно от пеликанчетата казало на другото: «Най-накрая! Аз се уморих да ям всеки ден едно и също старо нещо».“

„Кой е най-добрият фехтовач?“ — попитал воинът своя учител. „Иди на полето около манастира — отговорил му учителят. — Там има една скала. Аз искам ти да оскърбиш скалата“. „Но за какво ми е да правя това? — попитал ученикът. — Скалата няма да ми отговори“. „Добре, тогава ти я удари с меча си“ — казал учителят. „И това няма да направя — отговорил ученикът. — Моят меч ще се счупи. А ако атакувам скалата с голи ръце, ще нараня пръстите си, без да причиня някаква вреда на скалата. Това няма нищо общо с онова, за което питах. Кой е най-добрият фехтовач?“ „Най-добрият е онзи, който прилича на скалата — казал учителят. — Без да изважда меча от ножницата, той показва, че никой не може да го победи“.

Веднъж през деня, отшелникът посетил отчето-настоятел на манастира в Сцете. „Моят духовен съветник не знае как да ме насочва — казал отшелникът. — Трябва ли да го напусна?“ Отецът настоятел не казал нито дума и отшелникът се върнал в пустинята. След седмица той се върнал, за да посети отново отеца настоятел. „Моят духовен съветник не знае как да ме насочва — казал той. — Аз реших да го напусна“. „Това е мъдро“ — казал отецът настоятел — „Когато човек чувства, че душата му е недоволна, той не може да моли за съвет. Самостоятелното решение е необходимо за твоето по-нататъшно напредване в живота“.

Учителят казал: „Повечето примитивни цивилизации имат обичай да погребват своите мъртви в позата на зародиш. «Той отново ще се роди, в друг живот, и ние сме длъжни да го положим в същата поза, в която той е дошъл на този свят» — казват те. За тези цивилизации смъртта е била само още една стъпка по вселенската стълбица. Постепенно светът е загубил своето тихо приемане на смъртта. Но не е важно какво мислим или какво правим ние, или в какво вярваме: всеки от нас някога ще умре. По-добре е да правим така, както са правили старите индиански племена Якви: да се отнасяме към смъртта като към консултант. Винаги питайте: «Какво се каня да направя, преди да умра?»“

Един от монасите в манастира в Сцете направил сериозна грешка, и за съда над него, братята повикали най-мъдрия отшелник. Мъдрият отшелник не искал да идва, но братята били толкова настойчиви, че той се съгласил. Все пак, преди да тръгне, той взел едно ведро и направил в него няколко дупки на дъното. След което напълнил ведрото с пясък и поел към манастира. Отецът, настоятел на манастира, обърнал внимание на ведрото и попитал за какво е направено това. „Аз дойдох да съдя друг — казал отшелникът. — Моите грехове бягат след мене, както този пясък във ведрото. Но понеже аз не гледам назад, не мога и да видя собствените си грехове, затова не съм способен да съдя и другите“. Монасите незабавно решили да отменят съда.

Лесно е да си труднодостъпен.
Всичко, което правим е да се държим далеч от хората и при това да отбягваме страданията. По този път ние не рискуваме с любовта, не се разочароваме, не се разбъркват мечтите ни.
Лесно е да си труднодостъпен. Не се безпокоим по повод телефонни позвънявания, които трябва да направим, хора, които ни молят да помогнем, благотворителност, която трябва да бъде увеличена.
Лесно е да си труднодостъпен. Ние просто трябва да си представим, че живеем в кула от слонова кост, и никога да не плачем. Ние трябва да прекараме остатъка от дните си, просто като играем роли.
Лесно е да си труднодостъпен. Всичко, което трябва да направим, е да отхвърляме всичко хубаво, което ни предлага животът.

Докато учителят пътешествал, разпространявайки Божието слово, къщата, в която живеел с учениците си, изгоряла. „Той остави къщата на нас, а ние не се погрижихме за нея както трябва“ — казал един от учениците. И те започнали незабавно да строят отново върху пепелището, но учителят се върнал по-рано, отколкото очаквали, и ги видял какво правят. „И така, вещите търсят нов дом“ — казал той щастливо. Един от учениците, смутен, му съобщил какво се е случило в действителност; казал му, че мястото, където те живеели всички заедно, е изгоряло в огъня. „Аз не разбирам — казал учителят. — Виждам мъже, които имат вяра в живота и започват нова глава. Онези, които са загубили всичко, са в по-добра ситуация, отколкото много други, защото от този момент нататък нещата могат само да се подобряват“.

„Да отидем в планината, където обитава Бог“ — предложил рицарят на своя приятел. — „Аз искам да докажа, че всичко, което Той знае, е да ни задава въпроси, а не прави нищо, за да облекчи бремето ни“. „Добре, а аз ще дойда, за да покажа своята вяра“ — казал другият. Те се изкачили на планината и в тъмнината чули глас: „Като слизате, натоварете вашите коне с камъни от земята“. „Видя ли?! — казал първият рицар. — След такова изкачване той иска още да ни застави да носим тежък товар. Аз няма да се подчиня!“ Вторият направил така както заповядал гласът. Той стигнал до подножието на планината на разсъмване и първите лъчи на слънцето сияели в камъните, които понесъл набожният рицар: те били чисти диаманти. Учителят казал: „Божиите решения са загадъчни; но те са винаги в твоя полза“.

Ученикът отишъл при своя учител: „Аз търсих достатъчно дълго светлината — казал ученикът. — Чувствам, че съм близко да я достигна. Трябва да знам какъв е следващият етап.“ „Ти как се издържаш?“ — попитал учителят. „Аз още не съм научил как да се издържам; моите родители ми помагат. Но това е дреболия“. „Твоята следваща стъпка е да гледаш право в слънцето в продължение на половин минута“ — казал учителят. И ученикът се подчинил. Когато изтекла половин минута, наставникът му го попитал дали може да опише пространството, което го заобикаля. „Аз нищо не виждам. Слънцето порази моето зрение“ — отговорил ученикът. „Човекът, който търси само светлината, бягайки от отговорностите, никога няма да намери сиянието. И този, който гледа право към Слънцето, в края на краищата ще ослепее“ — обяснил му учителят.

Мисли за гъсеницата. Тя прекарва по-голямата част от живота си на земята, завиждайки на птиците и негодувайки срещу съдбата си и вида си. „Аз съм най-нещастното от всички създания — мисли си тя. — Безобразно, отблъскващо и осъдено да пълзи по земята“. Веднъж обаче Майката Природа помолила гъсеницата да направи какавида. Гъсеницата се изумила, до този момент тя никога не била правила какавиди. Мислила си, че това е построяване на гроб и се подготвила да умре. Макар и нещастна в живота, който живяла до този момент, тя се оплакала на Бога: „Тъкмо привикнах към това положение на нещата, Господине, и ти ми взимаш и малкото, което имам.“ В отчаянието си, тя се завила в какавида и започнала да чака края си. След няколко дни, гъсеницата видяла, че се е превърнала в прекрасна пеперуда. Тя можела да лети в небето и била необикновено възхитена от това. Тя изпитала удивление от живота и от Божиите замисли.