Силата на миналото

Още не мога да започна да я успокоявам, както би било естествено, да разчистя един по един струпалите се в ума ѝ въпроси (какво стана, много ли се удари, защо не ми се обади веднага, защо си постъпил в тази клиника, а не си отишъл при Ди Стефано...), понеже съм се вдал в погледите и милувките ѝ. Би било естествено, ни било и хубаво, но има неща извън рамките на естественото - между нас се е изпречил един нов и неотложен проблем и трябва да го разрешим веднага, преди да се е утаил на дъното и мигом да е обрасъл със семейния навик, който всичко покрива, всичко приглушава и всичко смесва в общия кюп на пренебрегнатите неотложности, наричан привързаност.

Докато тълпата се разотива на малки групички, всяка в своя облак от коментари, аз трескаво изпълнявам всички необходими операции, за да мога да тръгна.

... мокасини и сако, да, сако, нищо, че сигурно ще е жега и ще има да се потя. Всъщност то ми е любимото - сиво, от тънка вълна, подарък от сестра ми, която има вкус - и тъй като бях с него вечерта на награждаването, във влака за Рим, в колата при бягството ни към Виареждо и в неделята по пътя обратно, а после го зарязах да виси от облегалката на един стол, захвърлено на произвола на гънките си, без да му окажа милост под формата на закачалка, сега е по-измачкано от всякога.

Тази мисъл ми е постоянно в главата, като спешен телефонен номер, води ме в ежедневната грижа за брака ми и понякога ми подарява моменти на грандиозен самотен покой ...

Отново се отпускам назад и затварям очи. От недрата на римската вечер навън се завръщат дружелюбните шумове, които инквизиционният глас на този човек беше изличил: сирената на линейка, изкривена от Доплеровия ефект, чудовищното форсиране на мотоциклет по булевард "Марко Поло", всички звуци на безразличието, с което Рим се отнася към самия себе си, за да се понесе, всички звуци, които от много чуване започват да ти се струват(а може би и наистина да бъдат) тишина.

Замълчавам за миг, за да установя дали възнамерява да ме остави да се изкажа, или не. Той също мълчи. Взира се в мен и нищо не казва - явен знак, че според неговата представа за разговорите като партии билярд, в който човек играе сам, докато не сбърка, след което се отдръпва и започва да играе другият, е дошъл моят ред.

Ала трябва да мине известно време, докато Земята, там долу, схване, задейства поръждясалата си способност да нехае за всичко и възобнови своето обичайно въртене.

Той кимва и свежда очи както Стив Маккуин, когато търпи. За да вдигне поглед, му се налага да си помогне с крика на своята Иван-Павлова усмивка. Сякаш вече му коства гигантско усилие да продължи историята, прилича на слон, който едва се изправя...

Усещането ми се струва чисто физическо, нервно: слепоочията ми започват да пулсират, кръвта ми рязко нахлува в мозъка и не мога повече да се правя на спокоен, защото става непоносимо, а на непоносимото това му е характерното - че не се понася.

Не се съмнявам, че реакцията ми в този момент е от обективно значение, и не се съмнявам, че в който и да е филм точно тук биха дали лицето ми в едър план.

А как неразривно са свързани при приземяване, особено нощем, красотата и смъртта, възторгът и страхът: докато можеш да се наслаждаваш на великолепното зрелище на земята там, долу, с разните ѝ форми и набъбнали светлинни жили, значи животът ти е в опасност; когато, както в този момент - ето, готово - самолетът меко се спусне на пистата и нищо не се случи - то всъщност почти никога нищо не се случва, - животът престава да е в опасност, но и красотата изчезва.

Мъжът прихва от сърце и смехът му отключва пълна програма от дихателно затлачване, все по-остро белодробно свистене и бухаща мокра кашлица.

- Джани! - гласът му е кадифен, благ и едва прониква през дървената врата. Толкова не си пасва с вида му, че човек би рекъл, че са му го добавили вторично, за компенсация.

Странно е, че върху гласа на ругателя не се наслагва друг, както може да се очаква - примерно женски, който моли мъжкия да спре, или втори мъжки, който заплашва първия с пердах - не, нашичкият явно е сам вкъщи. Не по-малко странно е отсъствието на какъвто и да било съпътстващ шум, което навява на твърде неправдоподобната мисъл за един побеснял само вокално младеж, който сипе ругатни, но без да буйства из къщи, без нищо да троши, без - възниква такова подозрение - да може изобщо да помръдне.

Ръцете му на волана са в позиция девет и четвърт, възможно най-отворената; стиска здраво, с разперени лакти, като тираджия, научен на возила от епохата преди сервото, който няма тепърва да си променя навиците. Малко като мен, когато пиша на компютър и силно тракам по клавиатурата, воден от навика си за пишеща машина. На това му се вика да си старомоден...