Александрийски квартет

В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз!

Ако съм говорил за времето, то е, защото зреещият в мен писател най-накрая се бе научил да обитава онези пустеещи пространства, които времето пропуска – бе започнал, така да се каже, да живее помежду тиктаканията на часовника. Вечното настояще, което е истинската история на този колективен анекдот човешкият ум; когато миналото е мъртво, а бъдещето се свежда до желания и страхове, какво остава освен този случаен миг, който не може да се измери, нито пропусне? За повечето от нас така нареченото Настояще е като разточителна трапеза, която ни се показва и още преди да успеем да се пресегнем към пищните ù блюда, някой мигом ни я отнема сякаш с магическа пръчка – преди да сме взели и една хапка.

Един град става свят, когато обичаш един от неговите обитатели.