"Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнайсет"
" Първото, което научаваш в този свят е, че си глупак.Последното, което научаваш в този живот е, че си останал все същия глупак."
Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае.
Вино от глухарчета! Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.
Добротата и интелигентността са достойнства на старостта.Да си жесток и лекомислен е далеч по-вълнуващо ,когато си двайсетгодишен.
"Привилегия на старостта е да изглежда, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме , ние, старите,си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме хареса ли ти моята маска,моята преструвка, моята самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?"
- Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.
- Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.
Децата я загледаха удивени.
- Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? - запита старицата.
- Не знаех, че и старите жени носели малки имена - примигна Том
"Този ден щеше да бъде по-различен и затова, защото - както баща им обясняваше, докато ги водеше с брат му Том към гората - имало дни съставени изцяло от ухания, сякаш природата вдъхвала в едната ти ноздра и издухвала из другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на Естеството. Имало дни добри за вкусване, други - за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива. Днешният ден, каза баща им, ухаел тъй, като че ли грамадна и безименна овощна градина била изникнала оттатък хълмовете, за да облъхне всичко наоколо с благодатната си свежест. Въздухът намирисваше на дъжд, ала облаци нямаше. Сякаш ей сега смехът на незнаен странник щеше да проехти откъм гората - а пък навсякъде цареше тишина..."
Осъзна, че той и майка му бяха сами.
Ръката й трепереше.
Той усети това треперене… Защо? Нали тя беше по-голямата, по-силната, по-знаещата от него? Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха.
Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега на това място.
Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете.
Следователно, щом трамваите, автомобилите, приятелите и първите приятели могат да заминат за известно време или да те напуснат завинаги, да ръждясат, да се развалят или да умрат, и щом хората могат да бъдат убивани, и щом някой, като например прабаба, която щеше уж да живее вечно, може да умре...щом всички тези неща са истина...тогава аз, Дъглас Споулдинг, някой ден....също ще...
Но, светулките, изтощени сякаш от подобни мрачни мисли, неусетно се бяха изгасили.
...човек не иска вечно да съзерцава залеза.Кой желае един залез да трае дълго? ... След време човек престава да го забелязва.По-приятно е залезът да трае една, до две минути.След това искаш да стане нещо друго.
Обичаме залезите,защото траят кратко и бързо се свършват.Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно.
Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчетата и кукувичата прежда - също. Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целият град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе с, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи.
Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг.
Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце.И майка му беше самотна.Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати,нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха.Това беше личен проблем,който търсеше своето лично разрешение.Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.
Тежките моменти в живота, какви са те,питаше се той, докато караше колелото - раждане, съзряване,смърт.Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три ?
Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени с масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед;всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина.
Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се загледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци - в бутилките с вино от глухарчета.Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.
Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми ,оттук ли води началото си този свят?Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това?Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, всичко се въртеше около кухнята;тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът.
- Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич.вкусът му е съвсем друг,нали?Става по-ароматен.Ухае на мента и борова мъзга.страшно разпалва апетита.
- Ах, дявол да го вземе!
- Бележници, тефтерчета, тетрадки, гуми,водни бои,линеали,компаси,сто хиляди все такива неща!
- Не гледай нататък, може да излезе мираж.
- Да,да - мираж! - отчаяно изохка Том - Училище.Училището ни чака!Защо, кажи ми ти, защо тези витрини показват такива неща мног опреди края на лятото?Развалят ти половината ваканция!
Той вдигна една от бутилките към светлината."Зелен здрач от най-пресен приспивателен студен въздух", прочете той, " Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1900, размесен с вятър от високата равнина на Хъдзън през месец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдигна хладният полъх откъм езерото,рекичката и бистрия извор "
- Сега да видим пък какво пише със ситните букви - вторачи се мистър Джоунъс. - Слушай :
"Съдържа също и молекули от аромата на ментол, лимон, папайя и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц.Гарантирано освежителен и разхлаждащ.Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса Фаренхайт "
- Но това е смешно!Че то е съвсем очевидно.Всеки е бил млад по някое време.
- Но не и вие - прошепна тихичко Джейн, свела поглед.Изблизаната сладоледена фунийка бе паднала долу и лежеше на дъсчената веранда сред бяло ванилено езерце.
- Но, разбира се ,че съм била и на осем, и девет и десетгодишна, като всички вас.
Двете момиченца се изкискаха.
.............-И аз като вас съм играла на дама ! - викна подире им мисис Бентли, но те си бяха отишли.
Как да му се отблагодаря на мистър Джоунъс за онова, което стори за мен, запита се Дъглас?Как да се отблагодаря, да му се отплатя?Не, няма как, това не е възможно.За подобно добро не можеш да се отплатиш.Е,и тогава какво ми остава?Какво?Ще се опитам аз от своя страна да сторя същото за някой друг, каза си той, да предам неговата добрина на някой друг.
Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.
прочетох я,
чета я в момента,
планирам да я прочета,
Коментари (4)