Мравки и богове

- Защо гледаме все към небето? - помисли си Данаил. - Уж не вярваме, не вярваме, а все към небето гледаме...

... така и историците се мъчат да ни напомнят, че сме потомци на онези призрачни прадеди, че нещо им дължим, макар на всеки нормален човек да му е ясно, че никак не е ясно, на кого сме потомци, родените тук на този смутен бълкански кръстопът, където са хвърлили семето си и латини, и франки, и кумани, и хуни, и авари, и татари, и маджари, и турци, и черкези, и какви ли не още разбойници и прохиндеи...

Господи, не искам да я видя мъртва!
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма чомек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?

... няма по-зловещо нещо от придворния журналист, мислеше си Варадин, прелиствайки шумно страниците на последния вестник, защото придворният поет - какво, яде и пие на царската трапеза, най-много да напише някоя глупава ода за царя, на която най-много да повярва само царят, ако е глупав, но за държавата и за народа това няма никакво значение, а придворният журналист като се подмазва и лъже - лъже целия народ. /Ако народът е глупав./

С духовете човек трябва да се отнася добре, ми викаше покойната - тогава и те се отнасят добре към тебе. Иначе, Данаилчо, е голям главобол...
Така му нареждаше баба Рада цяла нощ, уж да не заспят, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези антихристки дивотии съжителствуваха с християнката й душа - това е загадка за целия наш народ, който си останал езичник в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: "Господи Исусе Христе!".

Ама ти сигур и връколак какво е не знаеш? Бе де растете вий, уж сте все учени, на какво ви учат професорите, като не знаете даже какво е туй просто нещо връколак?

... не всеки има очи за тез работи, ми викаше Младена - майка му, един ги вижда, Радо, друг не ги вижда, с ей тез очи, дето те гледам сега, дето с тях гледам и телевизия, и вестник мога, ако река, с тях да чета, но човек, Данаилчо, има и други очи, те са вътре в човека...

Въобще весело започна XX век, господа, с велосипеди и гарсонетки, с грамофони и електрически крушки, с автомобили и танга... и можехме ли ний да предположим, че този век ще се окаже най-зловещият в историята на човешката цивилизация?

Смесицата с други родове постепенно бе смекчила в потомците твърдите и тъмни черти на Кардамовия род, срещаха се дори русоляви и светлооки, но характерите им, както казваха, не просветляваха.

Боже, има ли по-жестоко същество на земята от човека?

Не ги обичаха. И те се чувстваха странници на този свят. Уважаваха ги, почитаха ги, страхуваха се от Кардамовите, възхищаваха им се, завиждаха им, но не ги обичаха. Не ги обичаха не заради кой знае какво, а защото се различаваха от всички и по характер, и по думи, и по лице, че и по дрехи.

Робите лъжат, свободният човек казва истината.

Аполоний от Тиана /I век/