Ex Ponto

Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!

Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.

Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.

Искам да се вгледам в очите на страха, който ме мъчи в сънищата. Чакам го. Бдя. Но той идва не когато го очаквам, а когато най-малко се надявам; сграбчва ме, пие и гризе и чак на сутринта си отива и ме оставя изтощен и изпълнен с мрак и мъка.

И моята лична болка, и моето страдание ми се сториха като нещо, което не е безсмислено отделено и усамотено, а живее като малка частица от голямата трагедия на борещото се човечество

Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание.

Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си,
защото имам душа, която не може да не се надява.

Животът е дълъг и труден, как да го пребродя, когато ме обземе умора
и желание да умра?
- Облегни глава на нечие рамо, засей нивата и храни децата си, потърпи
и животът ще мине.
Годината е дълга и оскъдна, как да я прекарам, като дойдат трудните
месеци?
- Помисли, че е имало и по-трудни, че ще дойдат и по-добри, и
изтърпи; годините минават бързо.
Месецът е дълъг и труден, как да го преживея, като ми дотегнат
изпълнените с грижи дни, които нямат край?
- Месеците се сменят, минават бързо, а с тях минават и грижите.
Денят е дълъг и сив, как да изтрая, когато ме умори и натъжи?
- Дните текат бързо. Потърпи! Ще донесат радост и ще отнесат мъката.
Часовете са дълги, безрадостни, как да ги преодолея, като донесат страх
и тъга?
- Часовникът ги отброява бързо, ти работи и забрави, ще имаш спокоен
сън и радостно събуждане.
Минутите са дълги и мъчителни, кой ще издържи, когато ни завладеят
горчиви мисли и разкаяние?
- Да, но моли се на Бога, сине, в тежки минути да ти дари утеха!