Моят последен дъх

Случайността подрежда нещата. Необходимостта идва след това... Идеалният сценарий, за който често съм бленувал, би тръгнал от някакъв обикновен, банален факт. Например просяк пресича улицата. Вижда ръка, която се подава от смъкнатото стъкло на луксозна кола и хвърля половин хаванска пура на земята. Просякът рязко спира, за да я вдигне. Друга кола го блъска и убива.

Да, онова, което не правя за един долар, не го правя и за един милион.

Може да се спори за съдържанието на един филм, за естетиката му(ако има такава), за стила му, за нравствената му тенденция. Но той никога не бива да досажда.

Изпитвам дълбок ужас от мексиканските шапки. С това искам да кажа, че ненавиждам официалния и организиран фолклор. Обичам мексиканския селянин, когато го срещна на полето. Но не мога да го понасям с още по-широкопола шапка, отрупана с позлатени украшения, на сцената на някое кабаре.

Обичам маниите … Маниите са в състояние да облекчат живота. Съжалявам хората, които си нямат.

Ненавиждам тълпата. Наричам тълпа всяка група, надхвърляща шестима.

Обичам готическия роман и готическото изкуство, особено катедралите в Сеговия и Толедо, които са цяла една жива вселена.

Могъществото на страната определя величието на писателя.

Бях поразен и от завещанието на Сад, в което той изразява желание прахта му да бъде разпръсната където и да е и човечеството да забрави творчеството му, дори името му. Иска ми се да мога да кажа същото и за себе си. Възпоменателни церемонии, посмъртна слава – всичко това ми се струва фалшиво и вредно. Какъв е смисълът? Да живее забравата. Достойно ми се вижда само едно – да потънеш в небитието.

Случайността подрежда нещата.

Случайността подрежда нещата.

От всички живи същества, които съм познавал, поставям Федерико на първо място. Не говоря нито за театъра му, нито за поезията му, говоря за самия него. Шедьовърът беше той. Трудно ми е дори да си представя някого като него. Дали сядаше на пианото, за да имитира Шопен, дали импровизираше пантомима, театрална сценка, той винаги омагьосваше. Каквото и да четеше, красотата винаги бликаше между устните му.
Притежаваше страст, радост, младост.(за Лорка)

Казвам само, че кафенето предполага разговори, движение, шумното понякога приятелство на жените.
Докато барът, обратното, е упражнение по самота.

В Сарагоса освен традиционния пианист, всяка зала си имаше и свой explocador, тоест човек, който прав до екрана на висок глас обясняваше действието. Например казваше:
- Тогава граф Хюго вижда жена си под ръка с друг мъж. И сега ще видите, дами и господа, как отваря чекмеджето на своето писалище, за да вземе револвер и убие невярната си съпруга.

В Сарагоса освен традиционния пианист, всяка зала си имаше и свой explocador, тоест човек, който прав до екрана на висок глас обясняваше действието. Например казваше:
- Тогава граф Хюго вижда жена си под ръка с друг мъж. И сега ще видите, дами и господа, как отваря чекмеджето на своето писалище, за да вземе револвер и убие невярната си съпруга.

В Ню Йорк през четирийсетте години ... замислихме да отворим бар, който да се нарича "При оръдейния изстрел" и да бъде скандално скъп, най-скъпият в света. В него щяха да се сервират само превъзходни, невероятно изтънчени напитки, дошли от четирите краища на света.
Щеше да бъде интимен, много удобен, естествено съвършено изискан бар само с десетина маси. Пред вратата, оправдавайки името на заведението, щеше да стои старовремско оръдие с фитил и барут, което щеше да дава гръмовен изстрел по всяко време на деня и нощта, когато някой клиент прахоса хиляда долара...
Не успяхме да осъществим този проект. Интересно е да си представим как някой скромен служител в съседна сграда, разбуден в четири часа сутринта от оръдеен изстрел, казва на съпругата до себе си: "Още един мръсник се е налял за хиляда долара!"

Ако ми кажат, остават ти още двайсет години живот, какво искаш да правиш през двайсет и четирите часа на всеки от дните, които ти предстои да живееш? - бих отговорил: дайте ми два часа активен живот и двайсет и два часа сънища при условие, че ще си ги спомням - защото сънят съществува единствено чрез паметта, която го приласкава.

Ако ми кажат, остават ти още двайсет години живот, какво искаш да правиш през двайсет и четирите часа на всеки от дните, които ти предстои да живееш? - бих отговорил: дайте ми два часа активен живот и двайсет и два часа сънища при условие, че ще си ги спомням - защото сънят съществува единствено чрез паметта, която го приласкава.

Една от най-прочутите сюреалистични анкети започваше с въпроса: "Каква надежда влагате в любовта?" Моят отговор бе: "Ако обичам, всякаква. Ако не обичам, никаква."