Тропика на рака

Обичам всичко, коетотече: реки, канали, лава, сперма, кръв, жлъч, думи, изречения. Обичам изтичащата от матката околоплодна течност. Обичам струящата топла урина и неспирното триперно течение, обичам леещите се като дезинтерия истеричнви думи и изречения, които отразяват всичките противни образи на душата, обичам големите реки като Амазонка и Ориноко. Обичам всичко течащо, даже менструалното течение, което отнася неплодовитото семе. Обичам всичко течащо, всичко което съдържа време и хармония и ни връща към началото на безкрая: ожесточението на пророците, екстатичното сквернословие, мъдростта на фанатика, разтегливата молитва на свещеника, изречените от проститутката мръсотии, млякото от гърдата и изтичащия от утробата горчив мед....Неистовото кръвосмесително желание на човека е да продължава да тече единен с времето, да обединява възвишения образ на отвъдното с настоящия свят, с настоящото време.Нелепо, самоубийствено желание, обезсилено от думите и парализирано от мисълта.

Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът,който надига към устни свещената бутилка,престъпникът,който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът който запрята полите на расото, за да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Словото-всички те са размесени в мен, всички те олицетворяват моето объркване, моя екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото моят свят е прелял отвъд човешките граници, защото да бъдеш човек изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от "изми" и баналности.

Ракът на времето ни разяжда. Нашите герои отдавна са извършили самоубийство или понастоящем се самоубиват. Значи не Времето, а Безвремието е героят. Трябва да тръгнем всички в крак, сплотено към затвора на смъртта. Спасение няма. Времето няма да се промени.

Думите са самота. Снощи оставих за теб две думи на масата – ти ги покри с лактите си.

Понякога лежа и мечтая за миналото и то е тъй живо, че трябва да се разтърся, за да осъзная къде съм. Особено когато има жена с мен; една жена може да успокои по-добре от всичко друго. Това само искам от тях- да забравям себе си. От време на време тъй се оплитам в моите блянове, че забравям името на путката, или къде съм я забърсал. Смешно, нали? Приятно е, когато отвориш очи сутрин, до теб да лежи едно свежо, топло тяло. Дава ти усещане за чистота. Един вид, тъй да се каже, ставаш по-духовен... докато не почнат да плямпат техните сантиментални глупости за любов и тъй нататък. Абе можеш ли да ми кажеш защо всички путки говорят толкова много за любов? Явно едно хубаво ебане не им стига... искат и душата ти също...

"Светът наоколо се топи, завещавайки ни само петна от време тук-там."