Преди да умра

"По дяволите, Тес!
- Всичко е наред - казвам. - Няма да се счупя.
И за да го докажа, го бутам назад и го притискам към стената на къщата. Този път не е нежно. Езикът ми атакува устата му, търси неговия, среща го. Топлите му ръце са около мен. Дланта му е отзад на тила ми и мястото там се затопля. Ръката ми се плъзва бавно по гърба му. Притискам се плътно в него, но не ми е достатъчно. Искам да вляза в него. Да живея в него. Да бъда той."

"Бебето на Зоуи е тук. Пулсът му тиктака. Скоро няма да бъде. И когато тя подпише онези документи и излезе от стаята, вече няма да е същата."

"-Ужасно е! - простенва тя. - Мислех, че ще ми дадат някакво хапче и то ще изпадне. Защо е тази операция?
Тук греши обаче. Миналата вечер разглеждах справочника по семейна медицина и изчетох всичко за бременността. Исках да разбера колко е голямо едно бебе на шестнайсет седмици и разбрах, че е колкото глухарче."

"Знам само, че имам два пътя - да лежа под юргана и да си бъбря със смъртта, или да извадя онзи списък от кошчето за боклук и да живея с живите."

Тя е вече на стъпалата. Обръща се към мен и казва:
- Слушай, момиче, ако искаш да го направиш както трябва, трябва да се научиш да нарушаваш правилата.
- Но защо да не се прибера в полунощ? Само ще го разтревожа.
- Остави го. Няма значение. За такава като теб последствия няма.
Никога досега не бях разсъждавала по този начин.

Сядам в леглото и я наблюдавам, докато рови из гардероба ми. Сигурно съставя план за действие. Ето това й е хубавото на Зоуи, винаги е готова за действие. Но по-добре да побърза, защото започвам да мисля за разни неща, като моркови например. И въздух. И патици. И дървета, отрупани с круши. Кадифе и коприна. Езера. Лед. Ледът ще ми липсва също. И канапето. И шезлонгът. И фокусите на Кал. И белите неща - мляко, сняг, лебеди.

- Плачеш ли? - пита Зоуи.
Не съм сигурна. Мисля, че да. Приличам на онези жени с избити във войната семейства, които виждам по телевизията. Приличам на диво животно, захапало собствения си крак. Образите нахлуват в главата ми и изведнъж виждам, че пръстите ми приличат на пръсти на скелет, а кожата ми е толкова изтъняла, че мога да виждам през нея. Усещам как раковите клетки в левия ми дроб се делят и размножават, изпълват бавно гърдите ми, както прахът на мъртвец пълни бавно урната. Скоро няма да мога да дишам.

- Трябва да се опиташ да повярваш в Бог.
- Мислиш ли?
- Да. Може би всички трябва да повярваме. Цялата човешка раса.
- Не съм убедена. Мисля, че Бог е мъртъв.