Книга на безпокойството

Почти не се нуждая от стимули. Опиум си имам в душата.

Благословени да са миговете и милиметрите и сенките на дребните неща, още по-скромни от тях! Миговете, (...) Милиметрите - какво чувство на възхита и дръзновение предизвиква у мен плътното има съществуване един до друг вършу шивашки метър.

Няма благородство на парче.

Никоя империя не заслужава заради нея да се чупи детска кукла. Никой идеал не струва жертването на влакче за игра.

Вътре в курника, откъдето ще иде на дръвника, петелът възпява свободата, защото са му дали два пръта за кацане.

Пиша, все едно спя и целият ми живот е фактура за подпис.

Животът е кълбо, заплетено от някого. В него има смисъл, ако се размотае и опъне надлъж или се намотае добре. Но такъв, какъвто бива, той е плетеница без собствена нишка, едно усукване без край.

Душата ми е невидим оркестър: не знам с какви инструменти свири и скрибуца, струни и арфи, тимпани и тъпани вътре в мен. Познавам се само като симфония.

В живота си не познавам по-голямо удоволствие от спането.

Но обичам Тежу, защото на брега му има голям град...
За мен няма други цветя като яркото многоцветие на слънчев Лисабон.

Не ми се мечтае, толкова хубав е денят.

Никога не обичаме някого. Обичаме само представата си за някого.

Животът е такъв, какъвто го възприемаме. За селянина, чиято нива е всичко за него, тази нива е империя. За Цезар, чиято империя му се вижда малка, тази империя е нива.

Кога ще свърши всичко това, тия улици, из които влача нищетата си, и тия стъпала, по които гуша своя студ и чувствам ръцете на нощта през моите дрипи? Ако някога Бог дойде да ме потърси и ме отведе в своя дом, за да ми даде топлина и обич... Понякога си го мисля и плача с радост при мисълта, че мога да си го помисля... Но вятърът брули улицата и листата падат на тротоара... Вдигам поглед и виждам безсмислените звезди... И от всичко това оставам само аз, бедно изоставено дете, което никоя Обич не ще да осинови и никое Приятелство не иска за другар в игрите.
Ужасно ми е студено. Чувствам се уморен в своята самота. Върви да търсиш, Ветре, моята Майка. Отведи ме в Нощта към непознатия ми дом...

Това, което според мен поражда дълбокото ми усещане за несъответствие с другите, е, че мнозинството мисли с чувствата си, а аз чувствам с мисълта си.
За обикновения човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш.
За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.

Само едно нещо ме удивлява повече от глупостта, с която повечето хора живеят собствения си живот: това е благоразумието, съдържащо се в тази глупост. Еднообразието на обикновените съществувания е наглед ужасяващо.

Боли ме главата и вселената. Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда.
Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.

Отлагай всичко. Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.
Не мисли никога за това, което ще вършиш. Не го върши.
Живей живота си, нека не те живее той.

Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.