Обичах я

-Обичам да съм с теб, защото никога не скучая. Дори когато не разговаряме, дори когато не се докосваме, дори когато не сме в една и съща стая, не скучая. Никога не скучая. Мисля, че това е така, защото ти имам доверие, имам доверие в мислите ти. Можеш ли да разбереш това? Всичко, което виждам у теб, и всичко, което не виждам, го обичам. При все това познавам недостатъците ти. Точно това е – имам усещането, че твоите недостатъци си пасват добре с моите качества. Ние не се страхуваме от едни и същи неща. Дори на нашите демони им е добре заедно! Ти струваш повече, отколкото изглежда, а аз обратното. Имам нужда да ме гледаш, за да натрупам малко повече... материя? Как се казва на френски? Твърдост? Когато искаш да кажеш, че някой е интересен от вътре?
- Дълбочина?
- Точно така! Аз съм като хвърчило, ако някой не държи макарата, фююю, политам... А ти, това е смешно, често си казвам, че ти си достатъчно силен, за да ме задържиш и достатъчно умен, за да ме пуснеш да си отида...
- Защо ми казваш всичко това?
- Щеше ми се да го знаеш.

Казах си: "Хайде, трябва да се наплачеш веднъж завинаги. Да спреш сълзите, да изцедиш гъбата, да пресушиш това голямо тъжно тяло и после да обърнеш страницата. Да мислиш за друго. Да слагаш единия крак пред другия и да започнеш всичко отначало."

"Животът, дори когато го отричаш, дори когато го пренебрегваш, дори когато отказваш да го приемеш, е по-силен от теб. По-силен от всичко. Хората се завърнаха от война и започнаха пак да създават деца. Мъжете и жените, които бяха измъчвани, които бяха видели близките си да умират и да изгарят къщите им, започнаха отново да гонят автобусите, да обсъждат прогнозата за времето и да омъжват дъщерите си. Това е невеоятно, но е така. Животът е по-силен от всичко."

"- Ти си като моят баща, изпитваш носталгия по планините.
- По кои планини, Мушка? я питах аз.
- Ами по тези, които не си виждал!"

"Размислих, не си правя илюзии, обичам те, но ти нямам доверие. След като това, което изживяваме не е истинско, тогава е игра. След като е игра, трябват правила."

"И защото предпочитам да те гледам да страдаш много днес вместо по малко цял живот.
Виждам хора да страдат по малко, съвсем по малко, едвам, но точно толкова , колкото е необходимо да провалят всичко, знаеш..."

"Тя се усмихваше. Аз се топях."

"Аз обаче нищо не забелязвах. Не бях забелязала нещо да се приближава, разбирате ли? Как може човек да бъде толкова сляп? Как? Или съм била съвършено оглупяла, или съм била съвършено доверчива. Което явно се свежда до едно и също..."

"Седнах и се хванах за главата.
Мечтаех да мога да я отвъртя, да я сложа на земята пред мен и да я ритна, за да я изпратя да потанцува възможно най-далече.
Толкова далече, че повече никога да не я намерят.
Обаче аз дори не умея да ритам.
Няма да улуча точно, това е сигурно."

"Пушеше ми се. Беше глупаво, защото не пушех вече от години. Да, обаче такъв е животът...Доказвате, че имате страхотна воля, а после една зимна сутрин решавате да извървите четири километра в студа, за да си купите пакет цигари или пък обичате мъж, правите с него две деца и една зимна сутрин научавате, че той си тръгва, защото обичал друга. Добавя, че се срамува, че е сбъркал.
Като по телефона: "Извинете, грешка."
Моля, моля..."

"След колко време човек забравя миризмата на този, който е обичал? И кога на свой ред престава да обича?
Подайте ми пясъчен часовник."

"Дъщери, какво прекрасно изобретение, си мислех, докато решех косата й, какво прекрасно изобретение..."