Гробище за лунатици

— Страхотно място за работа — добави веднага Рой. — Ще си направим офиса горе, ще внесем бюрото и пишещата машина.
— Но вие ИМАТЕ офис!
— Офисите не вдъхновяват — намесих се аз. — За разлика от това тук. Трябва да преместите всички творци от блока на писателите. Нека Стийв Лонгстрийт се нанесе в онази нюорлеанска вила, за да напише сценария за Гражданската война. Ами френската пекарница отсреща? Точно място за Марсел Дементон и неговата революция. А ей там долу е Пикадили — рай за съвременните английски писатели.
Мени бавно се изкачи до верандата с объркано, пламнало лице. Огледа студиото, после своя ролс и накрая нас двамата — като че ли току-що ни е уловил голи-голенички да пушим в плевнята

— Защо сте заснели толкова голяма част на тъмно или по здрач? — попитах аз.
— Не мога да понасям действителността — монокълът на Фриц блесна по посока на празния екран. — Половината от филма е заснета на залез-слънце. Тогава се чупи гръбнакът на деня. А аз си отдъхвам, че съм оцелял. Работя до два посред нощ и нямам никаква нужда от истински хора или истинска светлина. Преди две години си направих контактни лещи, но ги изхвърлих през прозореца. Защо ли? Защото виждах порите по човешките лица, и по моето също. Лунни кратери. Белези от шарка. В последните ми филми няма хора, осветени от слънцето: „Среднощна дама“, „Дългият мрак“, „В три след полунощ“, „Убийства“, „Смърт преди разсъмване“…

Страшно е, когато си затрупан в масов гроб и отчаяно се бориш за въздух, защото си прострелян, но не и мъртъв.

"- Де да можех да съм на твое място... Блажена наивност! Никога не се променяй - стисна силно ръката ми - Ние сме едни скапани песимисти и циници, но имаме нужда от теб. Иначе Мерлин ще умре, дърводелецът ще направи Кръглата маса на рицарите накриво, а този, който смазва щитовете, ще ги полее по погрешка с котешка пикня. Живей вечно. Обещаваш ли?"