Андерсенови приказки

Бедното момиче остана самичко,без обувки и без ръкавици,сред страшната и студена финландска земя.То тръгна нататък,а насреща му се зададе цял рояк снежинки.Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи,други на стоглави чудовища,трети—на малки бели мечета с настръхнала козина.Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
---
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата.Буйните ветрове насреща й утихнаха,сякаш заспаха.Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай.Тя го позна веднага,хвърли се на шията му,притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай!Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ.Тогава Герда заплака.Топлите й сълзи покапаха по гърдите му,проникнаха в сърцето му,размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и...

Слушайте,започваме!Когато стигнем до края на приказката,ще знаем повече,отколкото сега,защото ще приказваме за един лош магьосник.А той беше най-лошият от всички магьосници,защото беше самият дявол.Веднъж той се намираше в много весело настроение:беше сполучил да направи едно огледало,което имаше това свойство,че всичко хубаво и добро,огледано в него,се изгубваше,а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо,отколкото бе в действителност.Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня,а най-красивите хора — грозни и гнусни.Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят.Всичко туй забавляваше страшно много дявола.Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл,в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение—така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица.Най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него.Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето...