Черният обелиск

Мирът на земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век — векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства…
Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение…

— Какво мислите за живота? — питам го аз.
Той спира да мляска.
— Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.
— Правилно. Най-сетне един разумен отговор!
— Е добре, щом го знаете, защо питате тогава?
— С питането човек става начетен. Освен това сутрин аз питам по-иначе отколкото вечер, през зимата по-другояче отколкото през лятото, а преди да спя с жена по-иначе отколкото след това.

Когато човек може сам да се измъчва, той не пропуска така лесно нито един удобен случай.

- Ясно - крещи на свой ред Георг. - Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по - хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве, Ризенфелд!

- Какво мислите за живота? - питам го аз.
- Сутрин по-другояче от вечер, зиме по-иначе отколкото през лятото, преди ядене по-другояче отколкото след това, а на младини навярно по-иначе отколкото на старини.
[...]
- След като спите с жена - казва Вилке. - Правилно, тогава всичко е другояче! Съвсем бях забравил.

Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по твоя път...