Роден съм да живея в самота

... когато е сам, човек трябва всеки миг да понася несъвършенството си; но двама души не бива да понасят несъвършенството. Очите не са ли дадени, за да бъдат изтръгнати, не е ли дадено за същото и сърцето? Всъщност не е чак толкова опасно, това са преувеличения и лъжи, всичко е преувеличение, единствено копнежът е истински, него не можем да преувеличим. Но дори истината на копнежа не е чак толкова негова истина, а по-скоро израз на лъжовността на всичко останало.

Понякога не разбирам как хората са открили понятието "радост", вероятно са го измислили единствено за да може "скръб" да си има противоположно понятие.

... И все пак сме самотни като изгубени децав гората.Когато застанеш пред мен и ме погледнеш, какво узнаваш за моите болки и какво узнавам аз за твоите? И ако паднех ничком пред теб, заплачех и ти разкажех всичко, какво би узнал за мен повече, отколкото за ада, ако чуеше от някого,че бил горещ и страшен? Ето защо дори заради това ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратите на ада.

Не съществува умиращ, който да пие.

Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво я четем? За да ни направи щастливи, както пишеш ти? Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас. Така мисля.

Не мога да живея с хора, мразя всичките си роднини, не защото са лоши хора, а просто защото те са хората, които живеят най-близо до мене. Тъкмо съвместният живот с хората ми е непоносим, дори почти ми липсват сили да възприема това като нещастие. Всички хора ме радват, когато ги наблюдавам безучастно, но тази радост не е толкова голяма, че да не искам да живея с най-необходимото в някоя пустиня, в някоя гора, на някой остров, и то несравнимо по-щастливо, отколкото тук, в моята стая, между спалнята и дневната на родителите ми.

Пази се от това да смяташ живота за банален, при положение, че "банален" означава "еднообразен", "обикновен", "безсмислен". Животът чисто и просто е ужасен, усещам го както никой друг. Често-а вътре в себе си непрекъснато-се съмнявам дали изобщо съм човек.