Пнин

Сега бе на четиринайсет, но изглеждаше две-три години по-голям — не защото се бе източил шест фута на ръст, а заради непринуденото си държане, заради израза на дружелюбно безразличие в обикновените, но правилни черти на лицето и заради пълната липса на недодяланост или напрежение, които изобщо не изключваха скромността и сдържаността, а пък придаваха някаква лъчезарност на свенливостта му и учтива независимост на спокойните му обноски. Кафява бенка почти колкото грош под лявото око подчертаваше бледнината на бузите му. Не мисля, че обичаше когото и да било.

Зарязал всякакво приличие и предпазливост, току я тъпчеше с всичко, каквото му попаднеше: с носната си кърпа, с кухненските пешкири, с куп слипове и ризи, контрабандно смъкнати долу от неговата стая, само заради удоволствието да наблюдава през илюминатора й това, което приличаше на безкрайно премятащи се делфини, болни от метил. Една неделя, щом се убеди, че е сам, не можа да се стърпи и от чисто научно любопитство остави мощната машина да си поиграе с чифт негови платненки с гумена подметка, изцапани с кал и хлорофил; платненките затропаха с нестройно туптене като армия, прекосяваща мост, и се завърнаха без подметки, а Джоана се появи на вратата на будоарчето си зад бюфетната и печално промълви: „Пак ли, Тимофей?“