Златният храм

Ние, хората, не се сблъскваме внезапно със съдбата си.

Странно е наистина, че само защото можем да я уловим с поглед, външната форма е в състояние да ни въздейства толкова силно. Душата трябва да се поучи на много неща от тялото, за да постигне простичкото и ясно усещане, че наистина съществува.

Ако човек е обсебен от идеята за прекрасното, той неусетно, но неизбежно се потапя в бездната на най-черните и горчиви размисли. Просто, струва ми се, така са устроени хората.

Миналото не винаги ни тегли назад. Макар и рядко, в него се срещат заредени със силни стоманени пружини спомени. Докосваш някоя от тях и тя те запраща в бъдещето.