Най-златното злато

Нощта извади звездната си пижама ...

... дотърчалата пролет копираше белия люляк и надничаше под индигото да види дали се е получил лилав люляк.

Над тях утрото опъна синьото платно на небето на кръгъл гергеф, който беше самият хоризонт, и избродира жълто пролетно слънце.

Високо над него зората наля в розова чаша малко от тъмното на отиващата си нощ и малко от светлото на идващия ден, разбърка ги, та се получи свеж предутринен здрач и го изля върху гората.

Пролетта цяла седмица топуркаше през гората, помъкнала дъждовна вода в съдран чувал, и цяла седмица от чувала ту прекапваше, ту преваляваше, ту от някоя дупка се изливаше същински порой. А поляните пиеха дъжда капка по капка ...

Като видя какво ги чака, Свраката усети, че е близо до неописуемия ужас, и не щеш ли, някакво странно същество се покатери на рогозката и седна близо до нея.
- Нещо за писане имаш ли? - попита недружелюбно то и самó си отговори: - Нямаш.Много добре, защото аз съм неописуемият ужас и ако започнеш да ме описваш няма да е прилично, нали? А сега да те обхвана ...

Кокошката излезе на двора да чака Петльо.
Чака час, чака два, Петльо го нямаше. Само вятърът дойде в късния следобед, яхнал оранжев кон, който почти не се виждаше в оранжевата светлина на залеза.
- Подръж малко коня, докато подремна в шубрака - помоли я вятърът.
Кокошката пое юздата и тъкмо тогава пристигна Петльо и все да се пляска с криле по главата.
- Ще изкукуригам! Вятърничави коне ще ми укротява! Амазонка ще ми се пише! Кокошка!