Името на розата

"Слабостите на злосторниците са същите, които имат и светците."

"Крачката между желанието към доброто и желанието към злото е много малка, защото винаги става дума за насочване на една и съща воля."

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Ако знаеш нещо, помогни ми.
— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата…

— Не, злото в манастира се крие другаде; търси го сред ония, дето знаят много, а не сред тия, дето не знаят нищо. Не изграждай кула от подозрения върху една-единствена дума.
— Никога не бих постъпил така — отвърна Уилям. — Отказах се от поста инквизитор именно за да не постъпвам така. Но обичам да се вслушвам в думите, а после да размишлявам.
— Ти мислиш прекалено много. Момче — рече той, като се обърна към мен, — не вземай лош пример от учителя си.

— Ама че… чудак — осмелих се да кажа на Уилям.
— По отношение на много неща той е — или беше — голям човек. Именно затова е чудак. Само обикновените люде изглеждат нормални. Убертино можеше да стане еретик — като тия, дето е пращал на кладите, или пък кардинал от Светата римска църква. Той бе стигнал съвсем близо и до двете. Всеки път, когато разговарям с Убертино, имам чувството, че адът — това е раят, гледан от другата страна.
Не разбрах какво иска да каже и запитах:
— От коя страна?
— Да — рече Уилям, — въпросът е дали има такива страни, дали съществува нещо цяло.

Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.
— Но ви се стори искрен.
— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.
— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.
— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.
— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.
Тогава, в порив на негодувание, викнах:
— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?
Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:
— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?
— Сечивото, само че малко увеличено.
— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.
— Но сечивото е едно и също!
— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината.