Галицийски истории

Сержанта погледна към електрическия чайник на перваза. Застинала струйка захар изтичаш от хартиено пакетче. Върху ронливото хълмче беше кацнала муха и прехвърляше в пипалцата си матово кубче. Опита се да разбере, по какъв начин това леко, почти безплътно създание се справя с ъглестата и твърда материя. Приближи дланта си до мухата, но не успя да види дали тя отлетя с трофея си или го заряза. Няколко кристалчета се свлякоха от купчинката, а там, откъдето мухата излетя, остана малка вдлъбнатинка.

После Кошчейни поемаше пътя на юг. Спокоен, подремващ, конете и те, стъпка по стъпка, чак до ръба на нощта, където тъмнината като мазно, черно мляко се разливаше над планините.

...бавно се заизкачва по стълбите на кръчмата. Върху масите лежаха златните покривки на слънчевите петна.

Тропоска свързваше небето и земята с невидим шев.

По това време би трябвало да излезе с шапка, с едната ръка в джоба на панталоните, въоръжен, и по сенчестата тиха уличка да стигне до слънчевия циферблат на площада, където църквата обозначава дванадесет, кръчмата – шест часа, на три е магазинът, а от девет тръгват автобусите. Джипките или хората стоят неподвижно или шарят насам-натам като пъргави секунди.

В слънчевите есенни следобеди слънцето се е намирало срещу входа. Достатъчно е било да се бутне вратата и блясъкът е потичал вътре. Светла вълна преминавала през изпълнения с мирис на гнило църковен кораб, замитала набързо олющените изографисани стени и се разбивала точно в иконостаса. През тези няколко минути изтлялото злато по дърворезбите и посивяващите багри на иконите си връщали първичния, свръхестествен блясък, който се ражда във въображението и меланхолията на селските художници. Моментът бил кратък. Слънцето се скривало зад покритото с трева възвишение и в храма се връщал полумракът.

...и така напуска селото си, тази държава от глъч на жени, на деца и на случайности, които след известно време се превръщат в закон и са нужни много сили и много непукизъм, за да се измъкнеш и потънеш в гората за няколко месеца.

Телефонът мълчеше спокойно.

... камионът караше само дъжд.

Става, плаща и върви към вратата през тишина, толкова тежка, сякаш върви през висока мокра трева.

Беше сутрин, автобусът слизаше отгоре, слънцето се разбиваше в мръсните прозорци, но единични игли от светлина напречно тропосваха превозното средство. Качи се там, където се качваше обикновено. Тръгна между седалките, а фигурата му за миг потъна в слънчев ореол. Кършеше лъчите, а те отново зарастваха зад гърба му.

По ъглите висеше тъмнина.