Човекът, който живееше в сънищата

Дали ми вярвате или не, за мен няма никакво значение. Разказвам ви го заради нуждата да си говоря, а не защото ми трябва нечие мнение. Защото аз съм съвсем наясно къде бях онази сутрин: в Града на всички градове, в онзи град, в който живеем всички ние, когато от улиците му изчезнат призраците, когато бледата зора освети единствено това, което наистина съществува.

Усещах страх и малко се поколебах, преди да изляза от колата; после отново взех да уверявам себе си, че всичко е плод на обтегнатите ми нерви - все пак по-лесно понасяме мисълта, че нещо с нас не е наред, отколкото със света ...
из "Градът, зазоряване"

Дали разпознаваме щастието в мига, когато ни спохожда, колкото и краткотрайно или продължително да е то, или ни се явява само като спомен едва когато заплуваме по Стикс ...

Защото проклятието на човешката съдба е в това - хората да бягат от всичко, което е важно за тях и ги засяга, да бягат в незначителното. Истината има мрачен, глух и застрашителен звън; лъжата е тази, която подрънква весело и гали ушите ни.

Човек може да умре, а често и умира, много преди тялото му да се разпадне и сърцето му да спре да бие; сърцето още бие, тялото приема храна, но смъртта го е завладяла изцяло и само един мъртвец - не в метафоричния, а в истинския смисъл на тази дума, защото в метафоричния, както добре ни е известно, тя се отнася за всички ни - крачи по света.