По слънчевата страна на улицата

Сигурно човек е склонен да се привързва към местата от своето детство и младост... МОже би защото там като в огледало. като по повърхността на езеро е запечатан образът му от годините, когато е бил щастлив...Ами ако и огледалото вече го няма? Ами от лицето на земята са изчезнали улиците и сградите, дърветата и хората, които те помнят? Не бива така... Градовете трябва да живеят дълго - повече от хората. Те трябва да се променят постепенно и величаво, да се строят стабилно, а не набързо, улиците и площадите да се именуват веднъж и завинаги, паметниците да са непоклатими... Лошо е , когато човешката памет надживява паметта на града, особено ако е такъв обаятелен и милосърден , какъвто беше Ташкент- приютил и опазил всички нас, а ние него - не...

Боже, помисли си Вера, цял живот мятайки се в бездна от зло и вражда, алчност и престъпления, сега, пред прага на смъртта, тази клетница отбираше трохите доброта, които са й били подхвърлени...

Моето лятно детство (това бяха неравномерно сменящи се два различни живота - летният и зимният сезон в Ташкент: зимата затваряше плътно прозорчетата, облепваше с изрязани от вестници ленти пролуките в черчеветата и най-вече изяждаше всички цветове, освен три - сиво, черно и бяло,- като превръщаше живописта в графика...

Той явно я повика или може би тя самата е искала да го погледне още веднъж- пред вратата се обърна, двамата като по команда вдигнаха ръка и така, неподвижно, я държаха, сякаш от разстояние си предаваха нещо от длан в длан...

Вера вървеше мълчаливо, унесена в мисълта за странната избирателна способност на вятъра, който пренася човешките животи от място на място... И никога не успя да я домисли докрай...

Когато съм страшно уморена си спомням гъстия мед на ташкентското слънце... Керамичния блясък на лозовите листа, тежките буци на кехлибарените, сълзящи на среза сушени пъпеши, светещата отвътре златиста плът на кайсиите, сладката отпуснатост на черната чепка грозде с жълтите пръски на кръжащите оси.
От къщи трябва да излизаш заредена с топлина... - и до днес ми е топло , благодарение на СЪздателя.

- Запомни, момиче: нейно величество дневната светлина! - весело и строго извика Стасик. - Веднъж и завинаги си го втълпи в главата, че електрическото осветление е противопоказно за живописта! То изопачава цветовете. Само дневната божия светлина! - Патерицата излетя нагоре и гуменият и накрайник се насочи към тъмния прозорец. - И нищо друго... Настроението ти ще зависи от времето навън, ще трябва да свикнеш. И още нещо- подсмихна се той, - свиквай със самотата. Това ще е за дълго, за цял живот.
- Защо? - тихо се изненада Вера. Изненада се и защото вече се беше досещала.
- Защото като всеки художник ще бъдеш нетърпима. Ти и сега не си цвете, но ще става по- лошо. Тази професия не е галантна, с годините човек си изгражда тежък характер... ще мислиш и ще говориш само за работата си, а това е скучно- на кого му е изтрябвала такава жена и кой ще те търпи?

Вера никога вече не си го спомни. То отпадна, откърти се от нея като коричка на зараснала рана. Колкото повече месеци и години минаваха след неговата смърт, толкова по- радостни и живи бяха мислите и за Стасик- за силния, много силен човек с патерици.

...да поближеш ескимо ( отгоре хрупкав слой шоколад, вътре щом само го отхапеш- каймачено- кристални бучици; после обстойно да облизваш плоската, лошо рендосана клечка, която може да одраска езика ти).