Божията формула

Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си. Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзите се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването.
Навеки.

- Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? - намигна Луиш.

- Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. - Поклати глава. - Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла.

- Не, синко. Не разбираш. - Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. - Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно.