Зелено и златно

Колко време трае любовта и колко страданието, което постепенно, но трайно се настанява на нейно място, а после отстъпва на хладината - първо едва доловима, като близване на бучка лед с върха на езика, а после - като полъх на фризера, отворен рязко в топъл ден.

Леглото е общо.
Възглавницата не.
Янош Пилински

Родителите искат да дадат нещо на децата си. Почти никога не уцелват онова, което е нужно. Децата получават е неограничено количество чувство за вина. Най-близкото чувство до любовта. Децата се научават да се държат прилично, да не показват чувства, да бъдат хладни, да преценяват правилно.
Един ден децата се събуждат и започват да усещат липсата на естественост. Дълбоко разравят своето отвътре. Родителите ги няма, за да ги напътстват или да им пречат. Вече са съвсем сами, а трябва да взимат решения. Оказва се, че не знаят как. Не знаят кои са самите те, за да обяснят на децата си. Децата им са още по-объркани. Те също изпитват чувство за вина. Към баби и дядовци, към родители, към себе си, към бъдещите си деца. Успяват понякога да се приближат до любовта. Вятърът я отнася.
Много духа.

Какво ще търсят после децата ни сред шарените и черно-бели картинки, какво ще запомнят, кое ще предадат на забравата и ще надраскат, скъсат, срежат в детската си несъзнателност? Дали винаги остава тъкмо желаното от нас, или напук на образите, които цял живот градим, само бледи копия, откъслечни черти, собствените ни фрагменти, разбъркани и попилени, биват заснети в главите на тези след нас?

Младостта на родителите винаги изглежда невъзможна, когато си на пет.