Жълтите очи на крокодилите

- Виждаш ли, когато ти казвах, че животът е партньор. Че трябва да го приемаш като приятел, да танцуваш с него, да даваш, да даваш без да си правиш сметки. И че по-късно той откликва и ти връща даденото... Че човек трябва да се вземе в ръце, да работи върху себе си, да приема грешките си, да ги поправя, да е инициативен... И тогава животът влиза в ритъма. Започва да танцува с теб.

...Въпросната сутрин Анриет Гробз съвсем спонтанно предположи най-ужасното за съпруга си. Тя виждаше злото навсякъде, понеже го носеше в себе си.

Анриет Гробз беше като мнозина други: сопната с близките си, любезна с първия срещнат. Понеже смяташе, че няма какво повече да изкопчи от хората, с които живееше, и понеже не признаваше саможертви, любов и щедрост, тя не си даваше труда да бъде приветлива и проявяваше към близките си най-безмилостно и грубо отношение, правеше всичко възможно да ги държи в подчинение. Но тъй като беше изключително себелюбива, изпитваше нужда от ласкателства, които й действаха като балсам и които можеше да получи само от непознати. Хората, които не я познаваха отблизо, я смятаха за очарователна и й приписваха всякакви качества. Качества, за които споменаваше до втръсване, и разказваше за всички тези хора, които толкова я обичали и били готови на всичко за нея, които виждали колко е достойна, изискана, ослепителна... Подозираше близките си и най-вече дъщеря си Жозефин, че са наясно с нейното бездушие, и полагаше похвални усилия, за да спечели уважението на чуждите хора. Надяваше се да разруши кръга, в центъра на който се поставяше. Правейки услуги на напълно непознати, получаваше в отплата самолюбие, което затвърждаваше високото й мнение за собствената й особа.

Филип... Филип, повтори тя, опъна дългия си загорял крак, завъртя чашата и потракна с бучките лед, защо да го напускам?
За да се включа и аз в онази глупашка надпревара? За да заприличам на клетата Беранжер, която се прозява, след като е правила любов? Изключено! Ще бъде само плач и скърцане със зъби. Къде са мъжете? - реве женската глутница. - Вече няма мъже. Вече не можем да се влюбваме.
Ирис знаеше наизуст изтъркания рефрен.
Или са красиви, мъжествени и неверни... и плачеш!
Или са празноглави, самовлюбени, импотентни... и плачеш!
Или са тъпаци, лепки, слабоумни... и ги караш да плачат!
При всички положения, останеш ли сама, плачеш...
Но другите продължават да търсят мъжа, продължават да го чакат. В наши дни жените преследват мъжете, жените ги зоват безутешно, разгонените жени. Не мъжете! Жените са тези, които звънят по агенциите и ровят из интернет. Това е последната дива мода. Нямам вяра в интернет, вярвам в живота, в живата плът, вярвам в желанието, което животът поражда, и ако желанието пресъхне, това е знак, че не заслужваш повече да живееш...

Сама.
От тази най-обикновена дума потръпна. Ненавиждаше самотните жени. Бяха легион!Постоянно търчаха насам-натам, бореха се, изглеждаха бледи и с незадоволен вид. В наше време животът на хората е станал ужасен, помисли си тя и отпи от уискито. Във въздуха витае чувство на страх и тревога. И как не! Стиснали са ги за гушите, принуждават ги да се бъхтят от сутрин до здрач, хората затъпяват, измислят им разни абсурдни нужди, които ги объркват и развращават. Забраняват им да мечтаят, да си губят времето. Непрекъснато ги пришпорват. Изтощават ги от труд. Хората са престанали да живеят и бавно изтляват. Благодарение на Филип, на парите на Филип, тя се възползваше от уникалната привилегия - не се похабяваше. Не бързаше. Четеше, ходеше на кино, на театър, не толкова често, колкото би трябвало, но не се изоставяше. От някое време пишеше - занимание, забулено в дълбока тайна. По страница на ден. Никой не знаеше...

Жозефин остана назад. Сама. Майка й не се обърна. Виждаше я как се мъчеше да се пребори с мощните вълни. Те я отхвърлиха, блъскаха я назад, но тя не се предаваше, влачеше изпадналата в безсъзнание Ирис под мишницата. Забеляза баща си, който крещеше на плажа. Стана й мъчно за него и започна да плува като майка си, странично, и изпъната напред ръка по посока на брега. ...."Да не плача-повтаряше си, -да не плача, ще загубя сили, да не плача." Много добре си спомняше тези думи: "Да не плача, да не плача.."