- Почти всички хора са добри, Скаут, когато най-после ги видиш.
Има хора, които са толкова заети да мислят за оня свят, че не могат да се научат да живеят в този …
Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила?
Никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа.
"-Атикус, сигурно се лъжеш....
- Защо?
- Почти всички мислят, че те са прави, а ти не си....
-Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава...
Но за да живея в мир с хората трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството е съвестта на човека."
— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник.
За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.
— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.
— Не е така, всеки трябва сам да се научи, никой не се е родил грамотен. Уолтър никак не е загубен, само че понякога изостава, защото помага на баща си и пропуска уроците. А иначе всичко му е наред. Не, Джем, според мен има само един вид хора. Хора.
Джем се извърна и удари с юмрук възглавницата. Когато отново се облегна, лицето му бе мрачно. Започваше да изпада в униние и аз застанах нащрек. Сбърчи вежди: устните се изтегнаха в права линия. Мълча известно време.
— Като бях на твоите години — каза той накрая — и аз мислех така. Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила? Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да си седи вътре.
— Атикус, ще спечелим ли делото?
— Не, пиленце.
— Тогава защо…
— Това, че са ни победили сто години, преди да започнем борбата, не значи, че не трябва да опитаме да спечелим — каза Атикус.
— Щом не трябва да го защищаваш, защо го защищаваш?
— По много причини — каза Атикус. — Главната причина е, че ако не го защищавам, не ще мога да ходя с вдигнато чело из града, не ще мога да представлявам нашия окръг в законодателното събрание, дори не ще мога да забранявам на тебе и Джем ония неща, които не бива да правите.
— Искаш да кажеш, че ако не защищаваш този човек, ние с Джем можем и да не те слушаме?
— Нещо подобно.
— Защо?
— Защото не ще мога вече да искам от вас да ме слушате.
Дил беше чувал,че имало един човек, който отивал с лодка на някакъв мъглив остров и там били всички бебета; можело да си поръчаш...
— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник.
За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.
— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.
— Старая се да им дам повод. На хората винаги им е по-приятно да имат повод за всяко нещо. Когато дойда в града, а това става рядко, аз се поклащам по малко и си пия от кесийката и хората казват, че Долфус Реймънд е попрекалил с алкохола — затова не се отказва от привичките си. Не може да се оправи, затова живее така.
— Но това не е честно, мистър Реймънд — да се правите на по-лош отколкото сте…
— Не е честно, но е много по-добре за хората. Ще ти кажа една тайна, мис Финч, аз не съм голям пияч, обаче хората никога, никога не могат да разберат, че живея по този начин, защото така ми харесва.
— Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда за жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.
— Мислите ли, че е луд?
Мисис Моди поклати глава.
— И да не е бил, досега сигурно е полудял. Никога не знаем какво става с хората. Какво става в чуждите къщи, там зад техните затворени врати, какви тайни…
— Много си малка, за да го разбереш, но понякога библията в ръцете на един човек е по-страшна, отколкото бутилка уиски в ръцете на… баща ти например.
— Атикус никога не пие уиски! — възмутих се аз. — През целия си живот той не е сложил капка уиски в устата си… А, не, пил е! Каза ми, че веднъж пийнал и не го харесал.
Мисис Моди се разсмя.
— Не исках да кажа това. Мисълта ми беше, че ако Атикус Финч се напие, пак няма да бъде толкова лош, колкото другите хора в най-добрия им вид. Има хора, които са толкова заети да мислят за другия свят, че не могат да се научат да живеят в този, и ако искаш да видиш докъде води това, погледни малко по-надолу в нашата улица!
И докато в този миг не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането.
Предполагам, че и юристите все някога са били деца.
— Най-напред — каза той, — ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка…
— Как така, сър?
— … Ей така, докато не влезеш в неговата кожа!
Сине, аз ти казах, че дори и да не беше излязъл от кожата си тогава, пак щях да те накарам да й четеш. Исках да разбереш нещо от нея, исках да видиш какво означава истинска храброст и да не мислиш, че човек е храбър само когато има оръжие в ръка. Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Тогава много рядко побеждаваш, макар че понякога и това се случва.
...но сега разбрах, че лятото — това беше Дил, който пуши цигара от канап край езерцето, очите му блестят от сложни планове как да накара Бу Редли да излезе; лятото беше бързината, с която Дил посягаше и ме целуваше, щом Джем не гледаше, копнежът, който изпитвахме един към друг. С него животът беше нещо обикновено; без него беше непоносим.
прочетох я,
чета я в момента,
планирам да я прочета,
Коментари (0)