Вечната и святата

Всяка нощ насъне неизменно
идеш и оставаш до зори.

Мъдрост

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата,
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнати мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято,
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

Пасторал

Ти, който в летния зной уморено от пътя не бягаш,
и, като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце - като жезъл - попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.

Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...

Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил... -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...

Унес

Говори, говори, говори -
аз притварям очи и те слушам:
- ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...


Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?


Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

Съдба

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?

и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.

Младост
Додея ми, майко, робска орисия
в господарски двори и с тежко имане. -
Саван ми е пуста свилена премяна:
под чисти жълтици да превивам шия
под скъпи чумбери да прикривам вежди,
от гривни ковани с ръка да не сегна,
от сребърни пафти снага да ми тегне, -
тежко да присътпям, плахо да поглеждам...

Искам, майко, млада - младост да позная.-
Злато ми снагата, свила ми косите,
господарска воля - огъня в очите.
Довека ли, майко, младостта ни трае?
Да стана зарана, да ошетам двора,
па да литна в къра - и да ми е тесен -
сърпа да извия и викна песен,
та да потрепери равното Загоре...

На дача

И ето, тук съм. И пътека
не води в моя нов подслон.
А вечерта застила меко
обвития във хмел балкон.

Защо са тук звездите едри,
и свода сякаш по-дълбок? -
Дано, дано и в мен разведри
нависналите мисли Бог.

Вратата рано ще затварям
и няма ни да паля свещ,
ни с някого да разговарям.

Ливадата е покосена,
дъхът ѝ сладък и горещ,
и аз ще спя като спасена.

Вик

***
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в царски празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полюлеи.

Вихри

Ранна пролет бурна,
летни дни нелепи -
тежки, непроменни.
Видиш ли пред мене
сребърната урна?
Скъпоценна пепел
в нея аз съм скрила -
мъничък покойник -
о, сърцето младо
на безумна клада
нявга изгорила…
Затова аз пея
песни упокойни
всяка Божа вечер -
три години вече.
затова елея
в моето кандило
нивга не загасва.
Затова в неделя
с черно се опасвам
и лице прикрила,
и очи навела,
кротко пред олтаря
поменика слагам, -
и в молитва блага
поклони аз струвам,
и светците стари
ред по ред целувам.

Отплата

Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?

Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.

Сега - свободен си. Върни се там
и ако можеш - забрави веднага
и мен, и моя сън - горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.

Иди при нея, мене прокълни -
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.