Полубрат

Немите филми взаимстват изразните си средства от фотографията и от пантомимата, от бордеите и вариететата, от пристанищата, публичните домове, цирковете и гробищата. Лицето не лъже. Лицето разказва примитивно и разбираемо... Ние сме двойни. Или наполовина. Изказът на лицето са трагедията и комедията. Тогава още не са съществували сценариите. Действието е движение, повдигната вежда, сълза, усмивка.

Мама стои между нас. Иска да запомни този миг. Като катеричките. Ще спести щастието в хралупата си, за да го разпръсне в гората си ...

Стигнахме до залата за телеграми. Тук се пращаха най-важните съобщения, съобщения на живот и смърт, които не можеха да бъдат изговорени, защото гласът е неточен инструмент, пълен с недоумения, интонации, недомислици и преувеличения, докато в телеграмата не може да се допусне грешка, телеграмите са мълчаливи и ясни, те са катастрофи и любов.

Че няма малки и незначителни хора.

Защото дори боклуците могат да бъдат страхотни писатели.

Вивиан е влюбена в теб - прошепна ми Педер. - Наистина ли? - Да. Наистина.
- Страхотно! - Откъде знаеш?
- Преброих всички пъти, в които те погледна. - Наистина ли? - 68 пъти, Барнум...
- А теб не те ли погледна? - прошепнах аз. - Само 42 пъти.Ти водиш, Барнум.

колко много усилия трябват, за да се излъже публиката ...
Колко много трябва да се направи, за да повярваме на видяното?

Асле Бротен беше спечелил. Съдията вдига ръката му във въздуха. Но няма никакъв триумф. Поражението е било по-голямо от самата победа. Поражението засенчва победата.

Чакахме. Видях, че рингът не е кръгъл, а четириъгълен, сякаш боксьорите не са издържали да бъдат затворени в кръг и са го разкривили с острите ъгли, за да могат да почиват в тях, защото кой може да си почине в един кръг?

И разбрах, че от всички видове времена, времето на очакване се прекарва най-тежко.

Островите не трябва да са големи. Трябва да са такива, че човек да може да ги обиколи сутрин под дъжда.

Но какво сънуваш, Барнум? Че си по-висок? Имам чувството, че ако протегна ръка, ще стигна небето и ще прегъна синьо ъгълче от него.

И виждам как лицето ѝ се напуква, в същия миг, но успявам да си помисля, преди да се е облегнала на рамото ми, че имаме толкова много лица, които сменяме през цялото време, носим толкова различни лица, за които сме направили място, лица и имена.

Може би мигът е просто една пощенска марка, с изронени от времето крайчета, но която бавно и сигурно качва стойността си в частната ти колекция и която си застраховал по-високо от живота на децата си. Не можеш да спестиш всички, целия свят, трябва да избираш, някои ще класираш, други ще изхвърлиш.

Пердетата не можеха да удържат светлината.

... тичането разкриваше копнежите, бързането, нетърпението, слабостта ти.

Тротоарът се превърна във въже, по което едвам пазех равновесие.

Аз съм дебел - каза той. - А Барнум е джудже. А на теб какво ти е сгрешено, Вивиан? ... - Родила съм се при злополука...
По-ценни ли бяхме, защото бяхме сгрешени?

Всички спяха. Легнах си с дрехите. Не заспах. Лежах буден в спането на другите.

... погледнах луната. Никога не съм я виждал толкова голяма, наметната със студ и вятър.

Снегът ти отива.

Времето е наша измислица. Също като парите.

Ликувах по цялата Хиркевайен ... бях приятел, нечий приятел, нямах търпение да го разкажа, защото не можех да го понеса сам...
Можех да се разплача от радост. Да, сега беше истинско време за самота, щях да си смуча тази радост, като смучещ се бонбон в устата.

... лъжите или скритите мечти рано или късно те застигат, лъжите и желанията се връщат и се сблъскват в лицето ти на вратата, преоблечени като загриженост, утеха и истина, защото светът не е достатъчно голям, за да се скрие една лъжа в него.

Тогава омразата ме изпълваше седмици поред, да, цели месеци вървях и мразех, а омразата беше като запален мотор в тялото ми, като огромно динамо, което праща енергия до колелата на сънищата и разпалва черна светлина, превръща ме в обърнато наопаки слънце, което хвърля мрак, вместо светлина ...

Той е рак-пустинник, обкръжен с море. Той е страдащ от морска болест, роден на остров.

Беше ли изобщо възможно да изключиш мислите си, да ги загасиш, една по една до последната, която прогаря тялото ти, подобно на уличните лампи, които измират постепенно през нощта, за да стигнат накрая до дълбокия покой и бавната тишина?

Съблекалните са самотни места. Всички съблекални си приличат. Един и същи мирис. Същата история. Гардеробите са мястото, където се окачват мъката и болката, като забравени дрехи, които вече никой не идва да прибере. Победите си ги занасяш навън, в училищния двор, на улицата. Пораженията ги закачаш тук.

Мама отново мълчи. Очите ѝ са като въпросителни знаци.

Мама се обърна към Фред...- Какъв подарък искаш ти? - попита тя. Но Фред не отговори. Мама повтори въпроса. И Фред също повтори мълчанието си.

Това са стъпките, които чувам да се изнизват от живота ми.

Точно такъв исках да бъде светът, бавен, безмълвен и без остри ръбове.

Там стои Старата. Тя е бясна и лаконична. - В нашата къща сме три жени на общо 131 години и можем прекрасно да се грижим за детето на Вера!

Да чакаш напразно е като да отложиш живота.

- Аз никога не спя напълно, нали знаеш? Спането ми е само друг вид чакане.

И тя изпаднала в просъница, без да затваря очи, както често беше правила през нощите, след като Вилем никога не се върнал от ледената земя между ледовете и снега. Това е върховната форма на сън за хората, които още чакат някого.

Животът не е само големи шапки и бавни валсове.Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат.