Франкенщайн

— Очаквах такива думи — каза демонът. — Хората ненавиждат злощастните. Как ли мразят мен, който съм по-нещастен от всяко живо същество.

Уви! Защо човек така се гордее с чувствата си, които го извисяват, над животните? Та те само множат броя на нашите нужди. Ако се ограничаваха само с глада, жаждата и похотта, щяхме да сме почти свободни, а ето че сме подвластни на всеки повей на вятъра, на всяка случайно произнесена дума или спомен, предизвикан от нея.

Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?

Изслушай ме, Франкенщайн! Ти ме обвиняваш в убийство и в същото време се готвиш със спокойна съвест да убиеш сътвореното от самия теб същество. Ето каква е вашата прехвалена човешка справедливост!

Уви, Виктор, когато лъжата изглежда толкова правдоподобна, кой може да вярва в щастието?

Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата.

Поучете се ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.

За да проникнем в тайните на живота, трябва първо да се обърнем към смъртта.

Лош е онзи химик, който се е посветил единствено на своята област. Ако желаете да станете истински учен, а не просто дребен експериментатор, съветвам ви да се заемете сериозно с всички клонове на естествознанието, включително и математиката.

Усилията на гениите, дори когато са насочени погрешно, почти винаги в крайна сметка служат за благото на човечеството.

Това бе моята поука — да свързвам злото с увлечението по науките, а щастието — с тяхното пренебрегване.

Невежият селянин наблюдава стихиите, които го обкръжават, и е запознат с тяхното практическо приложение. Ала и най-ученият философ знае само малко повече. Той е разбулил донякъде лицето на природата, но безсмъртните й черти си остават за него чудо и мистерия. Може да дисектира, да анализира, да назовава; но що се отнася до вътрешните причини, до вторичните и третичните ефекти, тук той е изцяло несведущ.

Понякога се опитвам да реша кое негово качество го издига така високо над всеки друг човек, когото познавам. Мисля, че то е някаква интуитивна прозорливост; бърза, но непогрешима способност да преценява; проникване в причините, което няма равно на себе си по яснота и точност; прибави към всичко това дарбата му да се изразява и един глас, чиито променливи интонации са като музика, покоряваща душата.

Такъв човек има две съществувания — може да страда мълчаливо, да бъде сломен от разочарования, но при все това, щом се вглъби в себе си, той се превръща в неземен дух с ореол около челото и никакво страдание или зло не може да смути сиянието на този ореол.

Ние сме наполовина хора, несъвършени същества, ако някой по-мъдър, по-добър и по-скъп от самите нас — а такъв трябва да е истинският приятел — не ни помогне да усъвършенствуваме нашата слаба и грешна природа.

В лицето на господин Валдман намерих истински приятел. Неговата добронамереност никога не стигаше до нравоучителство, а наставленията си даваше с такова искрено добродушие, че премахваше всякакъв намек за педантизъм. Той улесняваше по хиляди начини моя път към знанието и правеше ясни и достъпни дори най-сложните понятия.

Какво ще спре дръзкото сърце и непоколебимата воля на човека?

Нищо не допринася така за успокояването на духа, както непоколебимата цел — точка, върху която душата фокусира интелектуалния си поглед.

Аз бях създаден за обич и състрадание, но когато несгодата ме обърна към ненавист и зло, това насилствено преобразуване ми струваше неописуема мъка.